36.
През повечето време погледа на Морисън остана насочен към нишата пред него, към компютъра и към програмата му. Неговият софтуеър — единственото нещо, което му беше останало отпреди много време.
Много време ли? Преди по-малко от сто часа дремеше по време на безсмислените разговори през последния ден на конференцията и се чудеше как да запази положението си в университета. Сякаш през тези сто истински часа бяха изминали сто субективни години. Не можеше ясно да си представи университета или да си спомни тъжните разочарования, които изпълваха живота му в последно време.
Преди сто часа щеше да даде много за да се измъкне от досадния цикъл на безполезни усилия. Сега би дал много, много повече, за да се върне обратно към предишния живот, да се събуди и да установи, че събитията от последните сто часа, а може би години, никога не са се случвали.
Погледна през прозрачната стена на кораба, намираща се до десния му лакът с полузатворени очи, сякаш не желаеше да види нищо. Наистина не желаеше. Не искаше да вижда нищо, което да е по-голямо, отколкото би трябвало да бъде. Това щеше да разруши отчаяната му надежда, че миниатюризационната апаратура се е повредила или че всичко просто е било илюзия.
В полезрението му се появи един мъж — висок, висок повече от два метра. Може би наистина беше толкова висок.
Появиха се и други. Не беше възможно всичките да са толкова високи.
Сви се в седалката си и повече не вдигна глава. Това му стигаше. Знаеше, че миниатюризационния процес напредва неумолимо.
Тишината в кораба беше подтискаща, непоносима. Морисън почувства остра нужда да чуе нечий глас, та бил той и неговия собствен.
Калинина, седнала от лявата му страна, беше единствения човек, с когото можеше да разговаря лесно и може би беше най-добрия избор. Тъй като Морисън не желаеше нито неуместното веселие на Дежньов, нито праволинейността на Боранова, нито мрачната напрегнатост на Конев, той се обърна към замръзналата тъга на Калинина:
— София, как ще навлезем в тялото на Шапиров?
На Калинина й беше необходимо известно време, за да го чуе. Най-сетне устните й се раздвижиха слабо и тя прошепна:
— Инжекция.
След това, като че ли полагаше върховни усилия, тя очевидно реши, че трябва да се държи по общително с него. Обърна се към него и добави:
— Когато станем достатъчно малки, ще ни поставят в иглата на спринцовка и ще ни инжектират в лявата сънна артерия на академик Шапиров.
— Ще ни премятат като зарове — ужаси се Морисън.
— Изобщо няма да е така. Проблемите са сложни, но всичко е предварително обмислено.
— Откъде знаете? Това никога преди не е било правено. Не и с кораб. Не и със спринцовка. Не и с човешко тяло.
— Вярно е — съгласи се Калинина, — но подобни проблеми, разбира се много по-прости, се обсъждат от дълго време, а през последните няколко дни имахме продължителни семинари, свързани с тази мисия. Не мислете, че обясненията на Аркадий преди миниатюризацията да започне — онези за тоалетната хартия и така нататък — бяха нови за нас. Чували сме ги много пъти и преди. Бяха предназначени отчасти за вас, тъй като не сте посещавали семинарите и отчасти за Аркадий, който обича да подчертава заслугите си.
— В такъв случай бихте ли ми разказали какво следва?
— Ще ви обяснявам какво става, когато стигнем до определено действие. Засега няма да правим нищо, докато не достигнем размери около сантиметър. Ще са нужни още около двайсет минути, тъй като засега процесът е бавен. Колкото по-малки ставаме, толкова по-бързо можем да се миниатюризираме. Досега имахте ли някакви неприятни усещания?
Морисън мислено се вслуша в бързото биене на сърцето си и в дишането на дробовете си и отвърна:
