Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка
- Автор: Азимов Айзек
- Серия: Fantastic Voyage #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радослав Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка». Краткое содержание книги:
Дежньов се обърна и се ухили широко. Морисън забеляза, че един от горните му кътници е с коронка и се отличава по цвят от жълтеникавия оттенък на останалите му зъби.
— Приятелю, съсредоточете се върху мисълта, че дори и да се случи нещо, никога няма да разберете. Баща ми казваше: „След като все някога трябва да умрем, какво по-добро можем да желаем от бърза и неочаквана смърт?“
— Юлий Цезар е казал същото — рече Морисън.
— Да — съгласи се Дежньов, — но ние няма да имаме време дори да възкликнем: „И ти ли, Бруте?“
— Няма да умрем — остро рече Конев — и е глупаво да говорим за смъртта. Уравненията са верни.
— А! — възкликна Дежньов. — Имало е времена на предразсъдъци, когато хората са се уповавали на божията защитата. Да благодарим на Уравненията, че сега можем да се уповаваме на тях.
— Не е смешно — каза Конев.
— Не исках да бъде смешен, Юрий. Наташа, навън са готови за по-нататъшни действия.
— В такъв случай няма нужда повече да дискутираме — каза Боранова. — Сега ще разберем.
Морисън здраво стисна облегалките на креслото си, но нищо лошо не се случи. Напротив, кръглият отвор пред тях се разшири и стана все по-мъгляв и по-мъгляв, бавно отдалечавайки се назад, докато накрая изобщо не можеше да се различи.
— Движим ли се? — попита механично Морисън.
Въпросът беше неизбежен, въпреки че отговора беше ясен.
— Да — потвърди Калинина. — При това не изразходваме енергия. Не се противопоставяме на водните молекули. Напред в иглата ни придвижва водния поток, докато течността бавно се изтласква от цилиндъра.
Морисън започна да брои наум. Броенето заангажираше ума му по-ефикасно, отколкото наблюдаването на секундната стрелка на часовника му.
Когато стигна до сто, попита:
— Колко време ще е нужно?
— Колко време ще е нужно за какво? — попита в отговор Калинина.
— Кога ще навлезем в кръвта?
— След няколко минути — отвърна Дежньов. — Изтласкват ни много бавно, защото е възможно да се появи някаква микротурбулентност. Някога баща ми казваше: " По-бавно е, но е по-добре да пълзиш надолу по пътеката, отколкото да прескачаш скалите."
— Все още ли се миниатюризираме? — изпъшка Морисън.
— Не — отговори зад него Боранова. — Достигнахме до клетъчни размери и засега това напълно отговаря на нуждите ни.
Морисън с изненада откри, че трепери. Толкова много се случваше и съществуваха толкова много въпроси, за които да мисли, че не оставаше време за страх. Не беше изплашен, във всеки случай не много, но все пак продължаваше да трепери по някаква причина.
Опита се да се успокои. Реши да се отпусне в креслото, но само волевото усилие не достигаше. За целта беше нужна и силата на притеглянето, а такава практически нямаше. Затвори очи и задиша бавно. Дори опита тихо да си тананика хора от деветата симфония на Бетовен.
Накрая се принуди да го сподели.
— Съжалявам, но мисля, че ме тресе.
— Аха! — изкикоти се Дежньов. — Чудех се кой ли пръв ще го спомене.
— Не сте вие, Албърт — успокои го Боранова. — Всички треперим леко. А също и корабът.
— Нещо нередно ли има? — в Морисън веднага се надигна страха.
— Не. Просто такива са размерите ни. Достатъчно сме малки, за да усетим въздействието на Брауновото движение. Знаете какво е то, нали?
Въпросът беше чисто риторичен. Сигурно Боранова предполагаше, че всеки студент по физика знае какво е Брауново движение, да не говорим за Морисън. Въпреки това той мислено започна да си го обяснява — не с думи, а като концепции.
Всеки предмет потопен в течност е подложен от всички страни на бомбардировка от атомите и молекулите на течността. Тези частици се удрят случайно и, следователно, неравномерно. Сравнена с размерите на обекта, тази неравномерност е толкова малка, че е незабележима, а въздействието й не може да се измери. Но с намаляване на размерите на обекта, поради все по-малкия и по-малкия брой частици, които едновременно удрят тялото, тази неравномерност става все по-голяма. Корабът вече беше достатъчно малък, за да отвръща на леките разлики в ударите — първо в една посока, след това в друга, случайно. Леките движения следваха едно след друго — като трептене.