Шогун

— Блакторн, Джон Блакторн.

— Плавал ли си на север, англичанино? Далече на север?

— Бях с Кеес Веерман на „Дер Лифле“. Преди осем години. Второто плаване за откриване на северния път. Защо питаш?

— Бих искал да ми разкажеш за това пътуване. И за другите места, където си бил. Как мислиш, ще открият ли някога този път? Северния път за Азия?

— Да. Вие и испанците сте блокирали всички южни пътища, така че няма как, ще го открием. Ние или холандците. Защо питаш?

— Нали си бил лоцман из Северна Африка?

— Да, защо?

— Познаваш ли Триполи?

— Повечето лоцмани са били там. Кажи де, защо питаш?

— Мисля, че съм те виждал веднъж. Да, в Триполи беше. Един познат те посочи — знаменития английски лоцман, който е бил с холандския мореплавател Кеес Веерман в северните морета. Бил си с Дрейк, нали? При разбиването на Армадата. На колко години беше?

— На двадесет и четири. А ти какво си правил в Триполи?

— Бях лоцман на един английски капер. При Антилите онзи пират Мороу, Хенри Мороу, плени кораба ми. След като го ограби, го изгори до ватерлинията и ми предложи работа като лоцман — неговият бил много слаб, поне така ми каза. Искаше оттам — бяхме недалеч от „Испаниола“, когато ни плени — да преплава покрай северното крайбрежие на Южна Америка и да прекоси обратно Атлантика, за да опита да препречи пътя на годишната испанска пратка със злато — да ги причака някъде около Канарските острови, след което през протока да се добере до Триполи, и в случай, че сме изтървали испанците, да си опитаме късмета с друга плячка и обратно в Англия. Направи ми обичайното предложение да освободи другарите ми и ако съм съгласен, да им даде достатъчно храна и лодки да стигнат до суша. Аз се съгласих, защо не? При условие, че няма да грабим португалски кораби, че ще ме свали недалеч от Лисабон и няма да ми задигне дневниците. Пазарихме се както му е редът, доста време — знаеш как стават тези работи. След това се заклех в светата Дева, двамата заедно се заклехме пред разпятието и — готово. Плаването беше много успешно и по пътя ни паднаха в ръцете няколко испански търговски кораба. Като наближихме Лисабон, ме помоли да остана, изнесе ми обичайната тирада за добрата кралица Елизабета, която възнаграждавала богато всеки португалски лоцман, минал на нейна страна и обучил други лоцмани в Лоцманската асоциация, че давала пет хиляди златни гвинеи за дневника, указващ пътя през Магелановия проток или нос Добра Надежда. — Той се ухили широко и показа здравите си бели зъби. Тъмните му мустаци и брада бяха изящно оформени. — Нямах тези дневници. Поне така му казах. Мороу удържа на думата си като всеки почтен пират. Свали ме на брега заедно с дневниците ми — разбира се, преди това нареди да ги препишат, защото самият той не знаеше нито да чете, нито да пише, и дори ми даде моя дял от плячката. Плавал ли си някога с него, англичанино?