Гората [The Woods-bg]
- Автор: Кобен Харлан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Главусанов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Гората [The Woods-bg]». Краткое содержание книги:
Макар вниманието на Коуп като прокурор да е погълнато от делото на двама богати студенти-изнасилвачи, то рязко се измества в друга посока, когато една от жертвите от онова лято, чийто труп така и не е бил открит, внезапно се оказва току-що застрелян и така хвърля сянката на съмнението върху официалната версия за онова старо дело. Действията на Коуп през страшната нощ също попадат под лъча на прожектора, когато високопоставените бащи на изнасилвачите започват да изравят скелетите на миналото, за да го принудят да се откаже от съдебното преследване.
Кога ще пораснем наистина?
Проверявам в указателя, макар Люси да ми е казала, че кабинетът й е на третия етаж, врата В. И вярно е там. Професор Люсил Голд. Три-В. Успявам да уцеля нужния бутон в асансьора. Завивам наляво, когато стъпвам на третия етаж, макар че на стрелката за дясно съвършено отчетливо пише: А — Е.
Намирам вратата. На нея виси диаграма за предварително записване. Повечето часове са заети. Има и разписание на лекциите, както и някакви указания относно предаване на домашните задания. За малко да дъхна в шепа и да помириша, но вече смуча ментолово драже.
Почуквам отривисто два пъти с кокалчетата на ръката си. Самоуверено, мисля си аз. Мъжко почукване.
Господи, колко съм смешен.
— Влезте.
От звука на гласа й стомахът ми се спуска в петите. Отварям вратата и влизам в стаята. Тя е застанала край прозореца. Слънцето е още на хоризонта и някаква сянка минава през фигурата й. Още си е дяволски хубава. Приел удара, застивам на място. За миг оставаме така, на пет метра един от друг, без никой да помръдне.
— Как е осветлението? — обажда се тя.
— Моля?
— Мъчих се да установя кое е най-подходящото място. Точно когато ти почука на вратата, нали разбираш. Викам си, дали да не я отворя аз? Много едър план ще се получи обаче. Да седна зад бюрото с молив в ръка? Да погледна към теб над полумесеците на очилата си? Както и да е. Един приятел изпробва всички ъгли и смята, че тук съм в най-благоприятна позиция — в другия край на стаята и в полусянка. Усмихвам се.
— Изглеждаш страхотно.
— Ти също. Колко дрехи изпробва?
— Само тези. Но вече са ми казвали, че в тях изглеждам като първи хубавец.
— А ти?
— Пробвах три блузи.
— Тази ми харесва — казвам аз. — Зеленото винаги ти е отивало.
— Тогава бях руса.
— Да, но очите са си все още зелени. Мога ли да вляза?
Тя кимва.
— Затвори вратата.
— Трябва ли, де да знам какво, да се прегърнем, що ли?
— Не още.
Люси сяда зад бюрото си. Аз — пред него.
— Такава каша е всичко — казва тя.
— Знам.
— Имам да те питам хиляда работи.
— И аз тебе.
— Научих от Мрежата за жена ти. Съжалявам.
Кимвам.
— Как е баща ти?
— Не е добре.
— Съжалявам.
— Всичката тази свободна любов и наркотици — в крайна сметка вземат своята дан. Освен това, Айра… не можа да надмогне случилото се.
А аз значи съм го надмогнал.
— Какво правят родителите ти? — пита Люси.
— Баща ми почина преди няколко месеца.
— Съжалявам за това. Толкова добре си го спомням от онова лято.
— То бе последното щастливо лято за мен.
— Заради сестра ти ли?
— Заради много неща. Баща ти му даде възможност отново да бъде лекар. Той обичаше до полуда тази професия. Никога след това не получи подобен шанс.
— Жалко.
— Всъщност баща ми нямаше никакво намерение да участва в оня съдебен иск — той обожаваше Айра, — но му бе нужно да стовари вината някому, а и мама го подтикваше. А другите семейства бяха много настървени.
— Няма защо да даваш обяснения.
Млъквам. Тя има право.
— А майка ти? — пита Люси.
Отговорът ми сякаш не я изненадва.
— Имаш ли нещо против да вляза в професионалната си роля? — пита ме тя.
— Ни най-малко.
— Загубата на дете оказва особен вид натиск върху брачната връзка — започва Люси. — Според общовъзприетото мнение, само най-стабилните семейства съумяват да се изправят на крака след подобен удар. Това обаче изобщо не е така. Правила съм проучвания по въпроса. Имам наблюдения върху семейства, които спокойно можем да наречем никакви, които обаче понасят жестокия удар и дори стават по-добри. А познавам други, за които си мислим, че са орисани да просъществуват вечно, а се срутват като пясъчна кула. В добри отношения ли сте с нея?
— С мама ли?
— Да.
— Не съм я виждал вече осемнайсет години.
Седим потънали в мълчание.
— Много хора си загубил, Пол.
— Няма да ми правиш психоанализа, надявам се?
— Не, изобщо нямам такова намерение. — Тя се обляга в креслото си, поглежда някъде високо над мен и встрани. Този поглед ме запраща назад в миналото. Седим в обраслото с висока трева старо бейзболно поле на лагера, аз я прегръщам, а тя гледа точно по този начин — нагоре и встрани.
— Когато бях в колежа — започва Люси, — имах една приятелка. Беше близначка, но не еднояйчна. За мен това не прави особено голяма разлика, но при еднояйчните връзката е, изглежда, по-силна. Както и да е, когато влязохме във втори курс, сестра й я блъсна кола и загина. Приятелката ми реагира по изключително необичаен начин. Съсипана бе, разбира се, но някаква част от нея като че ли изпита облекчение. Тя си мислеше навярно така: това е пръст Божи. Засега съм в безопасност. Платено е на касата. Който загуби близначка по такъв жесток начин, получава нещо като гаранция за остатъка от живота си. Само по една съкрушителна трагедия на човек. Нали ме разбираш?