Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
Отначало Ана искрено вярваше, че е недоволна, задето той си позволява да я преследва; но наскоро след връщането си от Москва, когато бе отишла на една вечеринка, дето се надяваше да го срещне, а него го нямаше, по обзелата я тъга тя ясно разбра, че се е лъгала и че това преследване не само не й е неприятно, но съставя целия интерес на живота й.
Една знаменита певица пееше за втори път и цялото висше общество беше в театъра. От стола си на първия ред Вронски видя братовчедка си и без да дочака антракта, влезе в ложата й.
— Защо не дойдохте на обед? — попита го тя. — Учудвам се на това ясновидство у влюбените — прибави тя с усмивка, но така, че да чуе само той. — И нея я нямаше. Но елате след операта.
Вронски въпросително я погледна. Тя наведе глава. Той й благодари с усмивка и седна до нея.
— А като си спомня как се присмивахте! — продължи княгиня Бетси, която изпитваше особено удоволствие да следи успеха на тая страст. — Къде се дяна всичко това? Загазили сте, мили!
— Тъкмо това искам и аз — да загазя — отвърна Вронски със спокойната си добродушна усмивка. — Ако трябва да се оплаквам от нещо, то е, че съм загазил много малко, да си кажа правото. Започвам да губя надежда.
— Но каква надежда можете да имате? — каза Бетси, засегната заради приятелката си. — Entendons nous…21 — Но в очите й проблясваха пламъчета, които казваха, че и тя като него разбира много добре каква надежда може да има той.
— Никаква — каза Вронски, като се смееше и показваше гъстите си зъби. — Извинете — прибави той, взе от ръцете й бинокъла и започна да наблюдава над оголеното й рамо отсрещните ложи. — Боя се, че ставам смешен.
Той знаеше много добре, че в очите на Бетси и на всички светски хора не рискува да стане смешен. Знаеше много добре, че в очите на тия хора може да бъде смешна ролята на един нещастно влюбен в някое момиче или изобщо в някоя свободна жена; но ролята на човек, който се е присламчил към някоя омъжена жена и който си е поставил за цел в живота на всяка цена да я въвлече в прелюбодеяние, тая роля има нещо красиво, величествено и никога не може да бъде смешна и затова той с горда и весела усмивка, която играеше под мустаците му, отпусна бинокъла и погледна братовчедка си.
— А защо не дойдохте на обед? — каза тя, като му се любуваше.
— Трябва да ви разправя. Бях зает и знаете ли с какво? Обзалагам се на каквото искате… не можете да познаете. Помирявах един мъж с оскърбителя на жена му. Да, истина е!
— Е, и помирихте ли ги?
— Почти.
— Трябва да ми разправите тая работа — каза тя и стана. — Елате през следващия антракт.
— Не мога, отивам във Френския театър.
— Зарязвате Нилсон? — попита ужасена Бетси, която никак не би могла да направи разлика между Нилсон и коя да е хористка.
— Какво да се прави? Там имам среща, все във връзка с моето миротворство.
— Блажени са миротворците, те ще се спасят — каза Бетси, като си спомни нещо подобно, чуто от някого. — Е, тогава седнете и ми разправете каква е работата.
И тя отново седна.
V
— Малко е нескромно, но е толкова мило, че ужасно ми се иска да ви го разправя — каза Вронски, като я гледаше със засмени очи. — Няма да назовавам имена.
— Толкоз по-добре, аз ще ги налучквам.
— Слушайте сега: вървят двама весели младежи…
— Разбира се, офицери от вашия полк?
— Аз не казвам офицери, а просто двама похапнали младежи…
— Кажете по-добре: пийнали.
— Така да е. Отиват на обед у един свой другар в най-весело настроение. Гледат, една хубавичка жена ги настига с файтон, озърта се и — поне на тях така им се струва — кима им и се смее. Те, разбира се, подире й. Препускат с всичка сила. За тяхна изненада хубавицата спира пред входа на същата къща, където отиват и те. Хубавицата изтичва на горния етаж. Те виждат само румените устица изпод късия й воал и прекрасните й малки крачка.
— Вие разправяте това с такова чувство, сякаш сте единият от тях.
— А какво ми казахте преди малко? И тъй, младежите влизат у другаря си, той давал прощален обяд. И, разбира се, те си пийват може би повечко, както става винаги на прощалните обеди. През време на обеда разпитват кой живее в горния етаж на същата къща. Никой не знае това и само когато запитват лакея на домакина: живеят ли горе мамзели, той отговаря, че там ги има много такива. След обеда младежите отиват в кабинета на домакина и пишат писмо до непознатата. Написали страстно писмо, признание, и сами занасят писмото горе, та да разяснят това, което в писмото би се оказало не твърде ясно.
21
Да се разберем…