Гробище за домашни любимци
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #17
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Гробище за домашни любимци». Краткое содержание книги:
Реди пасианси дълго след полунощ.
Тъкмо когато за пореден път обръщаше картите върху масата, чу как се отвори задната врата.
„Каквото посееш, това ще пожънеш и то си е вечно твое“ — помисли си Луис Крийд.
Чу бавни стъпки, които се приближаваха, но не се обърна, а продължи да се взира в картите. Видя дама пика и я закри с дланта си.
Стъпките спряха зад него.
Настъпи тишина.
Ледена ръка докосна рамото му. Гласът на Рейчъл беше дрезгав, като че ли гърлото й беше пълно с пръст.
— Скъпи — промълви тя.
Нищо не заплашва семейството на Луис Крийд в новия дом в Мейн. Дом, зад който се вие пътека, водеща към малкото гробище за домашни любимци.
Тъжно място може би… но безопасно. Няма да обсеби сънищата ви, да се събудите с писък, облени с пот, обзети от ужас и зловещи предчувствия…
— За могилата — обясни той, когато забеляза, че Луис го гледа.
— О! — възкликна Луис и продължи работата си.
Изкопа трап с ширина шейсет сантиметра и дължина — близо метър. („Приготвих на проклетия котарак гроб, колкото кадилак“ — помисли си той.) Когато дупката стана дълбока около петдесет сантиметра и от кирката хвърчаха искри при почти всеки удар, Луис облекчение захвърли инструментите и запита Джъд дали е както трябва.
Старецът се приближи и критично огледа гроба.
— Струва ми се, че е добре — промълви той. — Важното е на теб да ти харесва.
— А сега ще ми обясниш ли за какво е нужно всичко това? — попита Луис.
Старецът се поусмихна и рече:
— Микмаките вярвали, че този хълм е вълшебен, както и гората, простираща се североизточно от тресавището. Изравнили и посипали с пясък върха на хълма и започнали да погребват мъртъвците си тук, далеч от всичко. Индианците от другите племена не припарвали до гробището, пенобскотите дори разправяли, че гората е обитавана от духове. След много години траперите започнали да твърдят същото. Навярно някои от тях съзрели блуждаещите огънчета в „тресавището на Малкия бог“ и решили, че виждат призраци.
Старецът отново се усмихна и Луис си помисли: „Ах, приятелю, пак се опитваш да ме забаламосаш!“
— След време дори микмаките престанали да се изкачват дотук — продължи Джъд. — Човек от тяхното племе твърдял, че видял в гробището Уендиго и че земята се е „развалила“. По този повод микмаките се скарали… или поне така съм чувал в детството си. Всъщност, не знам доколко историята отговаря на истината, защото я разказваше онзи стар къркач Стани Бий8 — така му викахме на Стенли Бушар. От Стани Бий винаги можеше да се очакват някаква измишльотина.
Луис, който знаеше единствено, че Уендиго е името на вампир от епоса на североамериканските индианци, замислено попита:
— А ти вярваш ли, че почвата се е променила, че земята се е „развалила“?
Джъд се усмихна, по-точно — устните му се разтегнаха.
— Вярвам, че това място е опасно, но не за кучета, котки или хамстери — тихо рече той. — Хайде Луис, погреби животното си.
Луис пусна чувала в трапа и бавно го зари с изкопаната пръст. Чувстваше се премръзнал и уморен. Шумът от падането на буците пръст върху найлоновия плик го подтискаше. Не съжаляваше за стореното, но странното въодушевление започваше да го напуска, искаше му се необикновеното приключение вече да е свършило. Обратният път му се струваше безкрайно дълъг.
Шумоленето от падащи камъчета постепенно заглъхна, сетне спря, дочуваше се само глух звук от зариваната пръст. Луис хвърли и последната лопата земя в трапа (Изневиделица си спомни думите на своя чичо — собственик на погребално бюро, които бе чул и датираха отпреди около хиляда години: „Пръстта никога не стига за заравяне на гроба“), после погледна Джъд.
— А сега — могилата — каза старецът.
— Слушай, Джъд, много съм уморен и…
— Не забравяй, че го правиш заради котарака на Ели — неумолимо изрече Джъд. — Тя би искала всичко да бъде наред.
Луис с въздишка отвърна:
— Навярно си прав.
Необходими му бяха още десет минути да натрупа на камара камъните, които Джъд му подаваше един по един. Когато свърши, върху гроба на Чърч се издигаше ниска, конусообразна могила и въпреки умората си, лекарят се почувства доволен. Току-що издигнатият надгробен паметник изглеждаше някак си на мястото си сред другите осветени от звездите могили. Навярно Ели никога няма да го зърне (от мисълта, че дъщеря й ще трябва да премине през тресавището с подвижни пясъци, на Рейчъл навярно ще й побелеят косите), но достатъчно бе, че той го е видял.
Луис се изправи, изчисти полепналата по коленете му пръст и се обърна към Джъд:
— Повечето от старите могили са се разпаднали.
Сега виждаше по-ясно — из полянката бяха разпилени камъни, откъртени от другите надгробни паметници. Но Джъд се бе погрижил Луис да изгради могилата само от скалните отломки, които сам бе извадил при изкопаването на гроба.
— Ами да — рече старецът. — Нали ти казах: гробището съществува от незапомнени времена.
— Сега добре ли е?
— Да — отвърна Джъд и го потупа по рамото. — Свърши добра работа Луис. Никога не съм се съмнявал в тебе. Хайде да си вървим.
— Джъд… — понечи да запита лекарят, но приятелят му побърза да вземе кирката и се отправи към стъпалата. Луис нарами лопатата и изтича да го настигне, сетне забави крачка: трябваше да пази силите си за дългия път.
Обърна се за последен път, но не можа да различи могилата над гроба на котарака Уинстън Чърчил, която се сливаше с тъмните сенки.
8
Бий — съкращение на първата буква от името Бушар. Всъщност тук думата „bee“ (пчела) е употребена, за да подчертае, че човекът, който носи името, не е с всичкия си (от фразата „A bee in one’s bonnet“).