Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
Лостара проверяваше такъмите на конете и се обърна, когато спътникът й излезе от цитаделата. Червеният меч й се усмихна широко.
— Бяхте съвършена, както винаги. С командира обаче си поиграхме хубаво на гоненица. Спипах го накрая в криптата, мъчеше се да се набута в някаква петдесетгодишна броня. Явно е бил по-слаб на младини.
Лостара се метна на седлото.
— Живи няма, нали? Сигурен ли си, че си ги проверил всички? А слугите в задния коридор? Може би бях малко припряна с тях.
— Не сте оставила нито едно сърце да тупти, капитане.
— Добре. Яхвай коня. Жребецът на убиеца ще вземе душата на тия — ще трябва да ги подменим в Интезарм.
— Стига Баралта да е стигнал там и да ги е подготвил.
Лостара изгледа спътника си.
— Не се съмнявай в Баралта. И се радвай, че — този път — няма да докладвам за съмненията ти.
Мъжът кимна, присвил устни.
— Благодаря, капитане.
Излязоха от цитаделата и препуснаха на юг по крайбрежния път.
Целият приземен етаж на манастира обикаляше в кръг около едно помещение, заето от кръгло каменно стълбище, което водеше надолу в тъмното.
— Това според мен трябва да води долу, в криптата — каза Маппо.
— Ако си спомням добре — рече Икариум от мястото си при входа на помещението, — когато монахините на Кралицата на сънищата умират, телата им само ги увиват в лен и ги поставят в каменните ниши в стените на криптата. Да не би да изпитваш интерес да разглеждаш трупове?
— Общо взето — не — изсумтя треллът. — Просто камъкът се променя веднага щом слезе под нивото на пода.
Икариум вдигна вежда.
— Нима?
— Нивото, на което сме, е изсечено в скалата — варовика на стръмнината. Доста е мек. Но под него има дялани гранитни блокове. Убеден съм, че криптата под нас е по-стар градеж. Или е така, или монахините и култът им държат стените на криптата и входът към нея да са облицовани, а килиите за живеене — не.
Джагът поклати глава и се приближи.
— Бих се изненадал. Кралицата на сънищата е свързана с Живот. Е, ще разглеждаме ли?
Маппо слезе първи. Никой от двамата нямаше нужда от светлина, тъмнината не ги затрудняваше. Спиралните стъпала надолу пазеха следи от мраморна облицовка, но стъпването на много крака в дълбоката древност беше изтрила повечето от нея. Гранитът отдолу обаче бе устоял на ерозията на времето.
Стълбището продължаваше все по-надолу и по-надолу. На седемдесетото стъпало се озоваха в центъра на осмоъгълна скална камера. Всяка стена беше украсена с фризове, чиито цветове бяха потъмнели до многобройни отсенки на сивото. Подът беше прорязан като пчелна пита на правоъгълни ями, вкопани в плочите; мраморните блокове отдолу бяха махнати и сега бяха струпани пред нещо, което явно приличаше на портален вход. Във всяка от правоъгълните дупки имаше по едно загърнато в плащаница тяло.
Въздухът беше сух и без мирис.
— Тези рисунки не са свързани с култа на Кралицата — заяви Маппо очевидното, тъй като сцените по стените описваха мрачен мит. Дебели ели издигаха черни, покрити с мъх стволове от всички страни. Създаваше се впечатление, че човек стои в средата на малка поляна в недрата на древен лес. Тук-там между стволовете се мяркаха силуети на изгърбени четирикраки зверове, чиито очи блестяха, отразили сякаш лунната светлина.
Икариум се наведе и прокара длан по останалите плочи.
— Този под е съдържал някаква схема — рече той, — преди работниците на сестрите да изровят гробове в него. Жалко.
Маппо погледна преградения с блоковете вход.
— Ако тук се крие някакъв отговор на загадките, той е зад тази преграда.
— Възстановиха ли ти се силите, приятелю?
— Достатъчно. — Треллът отиде до преградата и засмъква най-високия блок. След като го прихвана, се олюля и изпъшка. Икариум притича да му помогне да свалят гранитната грамада на пода. — Дъх на Гуглата! По-тежък е, отколкото очаквах.
— Разбрах го. Дали да не продължим заедно?
След двайсет минути бяха разчистили достатъчно блокове, за да могат да минат оттатък. През последните пет минути си имаха и публика — на стълбището се бе появила цяла орда бок’арала — наблюдаваха мълчаливо усилията им, нависнали по перилата. Ала когато първо Маппо, а после и Икариум се вмъкнаха през отверстието, бок’арала не ги последваха.
Коридорът се изпъна пред тях — широка колонада от еднакви дебели кедрови стволове. Всеки беше с диаметър цял разтег. Мъхнатата, прорязана с жлебове кора още стоеше, макар че на много места се беше олющила и се въргаляше по пода.