Реката на синия огън

(Картина: Овъглени останки от автомобил.)

Още по-смущаващо от самото убийство бе твърдението на очевидец, че Гомес подпалил колата, докато някои от жертвите били все още живи.

Съдебният процес срещу него в град Мексико завърши с неразбирателство между съдебните заседатели. На последвалите два процеса също не се стигна до произнасяне на присъда. Гомес така и не бе съден в Америка, независимо че и петте жертви бяха американци.

(Картина: Гомес, приветстван на летището в Буенос Айрес.)

Четири години след инцидента той вече се бе превърнал в основен говорител на митинги на антипрестъпните групировки в много страни, а поздравът „Са Гомес“ стана синоним на насилственото и дори превишаващото самото престъпление възмездие.

— Направо е сканско — подхвърли Фредерикс, любувайки се на сянката на някакъв стрък трева. — Знам, че нямаме нужда от храна или нещо подобно, но без закуска сутринта просто не е никаква сутрин.

Орландо, който се чувстваше далеч по-добре, отколкото в най-тежките моменти на треската, сви рамене:

— Може да има закусвалня надолу по реката. Или пък плантация със задушен ориз.

— Да не си го споменал още веднъж — изръмжа Сладкия Уилям. — Никакво кафе, нищо за смучене — цигари, имам предвид, че вие, янките, може да ме разберете погрешно, — това е адът, както е казал някой си Шекспир, и аз съм насред него.

Орландо се ухили, питайки се какво ли би си помислил Уилям, ако знаеше, че един от янките всъщност е момиче. Но пък откъде ли можеха да са сигурни, че и самият Уилям не е момиче? Или че Флоримел не е момче?

— Та какво ще правим? — попита Куан Ли. — Накъде да вървим? Няма ли да потърсим останалите?

— Можем да направим каквото ни хрумне. — Флоримел тъкмо се връщаше от разузнавателна разходка нагоре по брега заедно с Т4б, който свистеше и подрънкваше до нея. — Но засега по-добре да не влизаме в реката. Рибата се храни.

Дори разказите им за разплисканото безумие, което бе потопило тяхната лодка листо, не бяха успели да развалят настроението на Орландо. Изправи се с мъка на крака, усещайки все още слабост, но в много по-добро състояние, отколкото през последните няколко дни, и изтупа праха от грубо изтъканата препаска на Таргор. Наистина беше забавно, че дори пръстта, наблюдавана от толкова близо — или по-скоро, когато си толкова дребен, — беше покрита с прах. Съвсем миниатюрни прашинки, които изобщо не би забелязал в нормалните си размери, се блъскаха една в друга, стривайки се на още по-фини частици. Хрумна му, че това би могло да продължава до безкрай, докато проникнеш в самата молекула, в чиито гънки също щяха да се намерят късчета микроскопичен мъх. Направо сканско, както обичаше да казва Фредерикс…

— Имаме ли някаква представа къде са Рени и приятелят й — Кобу или както му беше името, — къде биха могли да бъдат изобщо? — попита Орландо. — Имам предвид дали ги е виждал някой, след като паднаха във водата?