Дребнио волен народ (Едно приключение на Тифани Болежкова)
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #30
- Язык: болгарский
- Переводчик: de Cyrvool
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дребнио волен народ (Едно приключение на Тифани Болежкова)». Краткое содержание книги:
— Обаче не бива да ядосваш Кралицата — продължаваше Роланд — Виждал съм, какво става с хората, които я ядосат. Тя насъсква Женищата Земни пчели по тях.
— Да не говориш за онези грамадански жени с мъничките крилца?
— Точно така! Гадни са. А ако Кралицата наистина се ядоса на някого, просто го поглежда и… той се променя.
— В какво?
— В друго нещо. Хич не искам да ти го обрисувам — Роланд потръпна — А пък ако ти го обрисувах, щеше да ми трябва много червено и мораво. А после го хвърлят на сънтутниците. — Той поклати глава — Виж, сънищата тук са истински. Наистина истински. Когато си в тях, не си… точно тук. Кошмарите също са реални. Можеш да умреш.
Но не го усещам като реално, каза си Тифани. На усещане е като сън. А-а да се събудя от него.
Никога не трябва да забравям кое е истинско.
Тя погледна избледнялата си синя рокля с разкривените шевове по долния край поради твърде многото отпускания и свивания, докато многото момичета носели я, порастваха. Това беше истинско.
И тя самата беше истинска. Сиренето беше истинско. Някъде не особено далече имаше свят от зелен торф под синьо небе, който беше истински.
Нак Мак Фийгъл бяха истински и отново и се дощя и те да бяха тук. Имаше нещо толкова успокояващо в начина по който викаха „Кривънци!“ и налитаха на всичко пред очите им.
Вероятно и Роланд беше истински.
Почти всичко останало беше всъщност сън във един грабителски свят живеещ от каквото отмъкне от истинските светове и където времето беше почти спряло и където всеки момент можеха да се случат ужасни неща. Не искам да знам нищо повече за него, реши тя. Искам само да си взема братчето и да се прибера вкъщи, докато съм все още ядосана.
Защото спра ли да се ядосвам, пак ще започна да се страхувам и този път ще съм наистина изплашена. Твърде изплашена, за да мисля. Изплашена като Снибс. А трябва да мисля…
— Първият сън, в който паднах, беше като един от моите — каза тя — Имала съм сънища, в които се събуждам, а все още спя. Но балната зала, аз никога…
— О, този беше от моите — намеси се Роланд — Това беше като бях малък. Една нощ се събудих и слязох в голямата зала, а там бях всичките тези хора с маските и танцуваха — За миг той изглеждаше замечтан — Това беше докато майка ми още беше жива.
— Този пък е от картинката в една книга вкъщи — отбеляза Тифани — Тя трябва да я е взела от мен…
— Не, тя често я използва — каза Роланд — Харесва и. Тя взима сънища отвсякъде. Колекционира ги.
Тифани се изправи и пак взе тигана.
— Отивам да се видя с тази Кралица — заяви тя.
— Недей — каза и Роланд — Ти си единственото истинско човешко същество тук освен Снибс, а той не става за компания.
— Отивам да си взема брат ми и да се прибирам — каза сухо Тифани.
— Тогава аз няма да дойда с теб — рече Роланд — Хич не искам да видя в какво ще те превърне.
Тифани излезе под ослепителната светлина без сенки и продължи по пътя нягоре по склона. Гигантските треви се скланяха над главата и. Тук таме нови чудато облечени и чудато оформени хора се обръщаха да я изгледат, но се държаха сякаш тя е обикновен минувач не интересуващ никого.
Тя се озърна назад. В далечината орехотрошачът беше намерил по-голям чук и тъкмо замахваше за удар.
— Иска-ам иска-ам иска-ам бонбонка!
Главата на Тифани се завъртя като ветропоказател при торнадо. Тя хукна по пътя навела глава, готова да халоса с тигана всичко, което й се изпречи, и се промуши през тревата в едно място цялото окичено с маргаритки. Може да е имало и балдахин. Тя не изгуби време да провери.
Уентуърт седеше на голям плосък камък обграден от бонбонки. Доста от тях бяха по-големи от него. По-малките бяха струпани на купчини, големите се извисяваха като талпи. Бяха във всякакви цветове, каквито изобщо можеше да бъдат едни бонбони, като например Не-съвсем-ягодово червено, Лъже-лимоново жълто, Подозрително-химическо оранжево, Някакво-си-отровно зелено и Кой-знае-какво бяло.
Сълзи капеха от брадичката му на едри капки. Тъй като падаха сред бонбони, очертаваше се сериозна лепкавост.
Уентуърт виеше. Устата му беше голям червен тунел с лигавото нещо, на което никой не му знае името, мятащо се на дъното на гърлото му. Преставаше да реве, само когато изборът беше да вдиша или да умре, а и това траеше само за един подсмърчащ момент и воят продължаваше.
Тифани моментално разбра къде е проблемът. И преди го беше виждала, на рождени дни. Брат й страдаше от трагично лишение от бонбонки. Да, той беше обкръжен от бонбонки, но посегнеше ли към която и да е от тях, неговият извратен от захарта мозък му казваше, че това значи, че не е взел останалите. А имаше толкова много бонбонки, че той никога не би изял всичките. Твърде много бяха, за да се справи. Единственото останало решение беше да избухне в сълзи.