Дребнио волен народ (Едно приключение на Тифани Болежкова)

Едно звънче задрънча в паметта на Тифани.

— Не ти ли дойде на ум, че тя иска да те угои, та после да те опече в печката и да те изяде, а?

— А, не. Само злите вещици правят така.

Очите на Тифани се присвиха.

— О, разбира се — каза тя внимателно — Бях забравила. Та значи на сладки ли си я карал?

— Не. Аз мога да ловувам! Тук идва истински дивеч. Нямам представа как. Снибс мисли, че се натъкват на порталите по случайност. Те умират от глад, понеже тук винаги е зима. Освен това понякога кралицата праща грабителски отряди ако се отвори проход към някой по-интересен свят. Цялото това място е като… пиратски кораб.

— Да, или като кърлеж — помисли на глас Тифани.

— Това пък какво е?

— Насекомо, което хапе овцете и им смуче кръвта и не се пуска докато не се напълни цялото. — обясни Тифани.

— Пфу. Явно това е от нещата, които селянията трябва да ги знаят — каза Роланд — Аз пък се радвам, че не ги знам. Зърнах един-два свята през порталите. Те обаче не ме пускаха навън. От единия получихме картофи, а от другия риба. Мисля, че те наплашват хората, та да им дават разни неща. О, имаше го и света откъдето са сънтутниците. Те го удариха на смях и ми казаха, че ако искам да ходя там, да заповядам. Аз пък не отидох! Той е целият червен, като по залез. Едно ми ти грамадно червено слънце на хоризонта и червено море, което почти не се вълнува и червени канари и дълги сенки. И тези ужасни твари седят по скалите и се изхранват с раци и нещо като паяци и разни малки четинести неща. Отвратително е. Около всеки от тях натрупани в кръг щипки и черупки и костици.

— Кои са те? — попита Тифани, която си отбеляза думата „селяния“.

— Моля?

— Говориш все за някакви „те“. Кого имаш предвид? Хората от поляната ли?

— Тези ли? Повечето от тях дори не са истински — каза Роланд — Имах предвид елфите. Феите. Нали тя е тяхната кралица. Ти не знаеше ли?

— Мислех, че те са мънички!

— Аз пък мисля, че те могат да са големи колкото си поискат — обясни Роланд — Те не са… съвсем истински. По-скоро са като… сънища за самите себе си. Могат да са фини като въздух или пък плътни като камък. Снибс казва така.

— Снибс? — не разбра отначало Тифани — А да… човечецът, който казва снибс, но истинските думи ти се явяват направо в главата.

— Да, същият. Той е тук от години. От него знам, че времето тук е шантаво. Веднъж Снибс се върнал в собствения си свят и всичко се било променило. Той толкова се натъжил, че намерил друг портал и се върнал пак тук.

— Върнал се е? — изуми се Тифани.

— Той казва, че по-добре да си на място, където не ти е мястото, отколкото да не си на място там, където някога си си бил на мястото и си спомняш това — обясни Роланд — Е, поне той казва така. Казва също, че тук не е лошо, стига да не се пречкаш на пътя на Кралицата. Казва, че много неща можело да се научат.

Тифани пак погледна изгърбената фигура на Снибс, все още гледащ лешникотрошенето. Не изглеждаше като да учи каквото и да е. Обаче изглеждаше като някой, страхувал се от толкова дълго време, че това е станало част от него, както става с пъпките.