Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
Малко след това тримата бяха в двора. Двамата заспаха, щом се спряха, а третият почна да се оглежда къде биха могли да се подслонят. Чифликът съвсем не беше малък. Освен къщата, конюшнята и обора имаше дълга редица плевни, складове и бараки за инструменти. Но всичко изглеждаше много бедно и изоставено. Стените на къщите бяха сиви, обрасли с мъх и напукани, като че ли всеки миг щяха да се срутят. В покрива зееха дупки, вратите висяха разкривени на счупените панти. Виждаше се, че от много време в този чифлик никой не е заковал нито един гвоздей.
Будният разбра къде е оборът, събуди спътниците си и ги поведе към вратата. За щастие тя беше затворена само с кука, която той лесно избута с една пръчка. После въздъхна с облекчение, като си помисли, че скоро ще бъдат на сигурно място. Но когато вратата се отвори със скърцане, отвътре измуча крава.
— Идваш ли най-сетне, господарке? — каза тя. — Вече си мислех, че тая вечер няма да ме храниш.
Като разбра, че оборът не е празен, будният пътник се спря уплашено на вратата. Но той скоро видя, че вътре има само една крава и три-четири кокошки и отново се окуражи.
— Ние сме трима окаяни пътници и търсим място, където лисица не може да ни нападне и хора да ни хванат — каза той. — Дали това място ще е подходящо за нас?
— Сигурно — отвърна кравата. — Наистина стените са порутени, но лисица все още не може да мине през тях, а тука живее само една старица, която на никого не може да напакости. Ами вие кои сте? — продължи тя, като се обърна, за да види гостите.
— Аз съм Нилс Холгерсон от Западен Вемеихьог, превърнат в джудже — отговори първият от влезлите, — и водя една домашна гъска, на чийто гръб лети, я една сива гъска.
— Такива мили гости още не са идвали сред тези четири стени — каза кравата — и вие сте добре дошли, макар че бих предпочела да беше господарката, която ми носи вечерята.
Момчето въведе гъските в обора, който беше доста голям, и ги настани в една празна преградка, където те още в същия миг заспаха. За себе си то приготви постеля от слама и легна, като очакваше също да заспи.
Но от спането нищо не излезе, защото горката крава, която не беше получила вечерята си, не стоеше мирна нито миг. Тя дрънкаше с веригата си, мърдаше в преградката и се оплакваше, че е гладна. Момчето лежеше и прехвърляше през паметта си всичко онова, което му се беше случило през последните дни.
Мислеше за гъсарката Оса и за малкия Мац, които срещна така неочаквано, и предполагаше, че подпалената от него къщурка трябва да е била техният стар дом в Смоланд. Спомняше си, че те разказваха за точно такава къщурка и за голямата, обрасла с бурени степ пред нея. Те дълго бяха ходили пеша, за да видят отново дома си и го бяха заварили в пламъци! Това сигурно им е причинило голяма мъка и то много натъжи момчето. Ако някога се превърне пак в човек, то щеше да се опита да поправи злото, което им бе направило.
Най-после мислите му се върнаха към гарваните и като си спомни за Фумле-Друмле, който го беше спасил и намерил смъртта си толкова скоро, след като го бяха избрали за главатар, така се натъжи, че очите му се изпълниха със сълзи.
Не му беше лесно през последните дни, но все пак голямо щастие беше за него, че гъсокът и Дюнфин го бяха намерили.
Както му разказа гъсокът, щом дивите гъски разбрали, че Палечко е изчезнал, веднага почнали да разпитват малките животни в гората за него. Скоро научили, че го е отвлякло едно ято смоландски гарвани. Но гарваните били вече изчезнали и никой не можал да им каже накъде са отлетели. За да могат по-бързо да намерят момчето, Ака наредила дивите гъски да тръгнат две по две в различни посоки да го търсят. Два дни по-късно, независимо от това дали са го намерили, или не, те трябвало да се срещнат в Северозападен Смоланд, на един висок връх, който прилича на прорязана кула и се нарича Таберг. След като Ака им обяснила пътните знаци и им разказала подробно как ще намерят Таберг, те се пръснали.
Белият гъсок си избрал за спътница Дюнфин и двете птици тръгнали да обикалят насам-натам, силно обезпокоени за Палечко. На едно място чули един дрозд, който седял на върха на едно дърво, да се оплаква, че някой си, който казал, че се нарича Отвлеченият от гарваните, му се подигравал. Те се разговорили с дрозда и той им показал накъде е отпътувал Отвлеченият от гарваните. После срещнали един гълъб, след това кос и паток и всички им се оплакали от някакъв пакостник, който смущавал песните им и казвал, че се нарича ту Отвлеченият от гарваните, ту Пленникът на гарваните, ту Грабнатият от гарваните. Така те могли да проследят Палечко чак до обраслата с бурени степ в Сюнербу.