Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
— Отвлеченият от гарваните ти се подиграва — отговори момчето. Водачът на гарваните веднага извърна глава и каза:
— Внимавай за очите си, Палечко!
А момчето си мислеше: „Не искам да знам! Ще ти покажа, че не ме е страх от теб.“
Навлизаха все по-навътре в страната, покрита с гори и езера. На гола вейка в една брезова гора бе кацнал гълъб и се переше пред любимата си. Той извиваше шия, полюляваше се и наежваше перата си така, че те достигаха до клончето.
— Ти, ти, ти си най-красивата в гората! — гукаше той. — Никой в цялата гора не е тъй красив като теб, теб, теб!
Но горе, над него, летеше момчето и като го чу, не можа да премълчи.
— Не му вярвай! Не му вярвай! — провикна се то.
— Кой, кой, кой ме клевети? — изгука гълъбът, като се опитваше да види кой вика.
— Отвлеченият от гарваните те клевети — отвърна момчето. Иле Вятъра пак обърна глава към него и му заповяда да мълчи, но Фумле-Друмле, който го носеше, каза:
— Нека си дрънка, та малките птички да помислят, че ние, гарваните, сме станали весели, духовити птици.
— Те не са толкова глупави — отвърна Иле Вятъра, но сигурно тази мисъл му хареса, защото по-нататък остави момчето да вика, колкото си иска.
Летяха най-вече над гори и горски поляни, но срещаха, разбира се, и селца, черкви, къщички край горите. На едно място видяха хубав стар чифлик. Зад него започваха горите, а отпред лежеше езеро. Господарската къща имаше червени стени и силно наклонен покрив. Дворът беше обграден с големи яворови дървета, а градината бе пълна с френско грозде. На покрива беше кацнал кос и пееше високо, за да го чуе женската, която мътеше в гнездото на крушата.
— Имаме си четири хубави яйчица! — пееше косът. — Имаме си четири хубави кръгли яйчица! Цялото ни гнездо е пълно с чудесни яйчица!
Когато повтаряше песента за хиляден път, момчето мина над чифлика. То сви ръцете си на тръба и извика:
— Гаргата ще ги вземе! Гаргата ще ги вземе!
— Кой ме плаши? — попита косът, като изпляска тревожно с криле.
— Пленникът на гарваните те плаши — отговори момчето. Този път водачът на гарваните не се и опита да накара момчето да мълчи. Напротив, и той, и цялото ято така се забавляваха, че грачеха от удоволствие.
Колкото по-навътре навлизаха в страната, толкова по-големи ставаха езерата, изпълнени с островчета и провлаци. Край брега на едно езеро стоеше паток и се кланяше дълбоко на една патица.
— Ще ти бъда верен цял живот! Ще ти бъда верен цял живот! — казваше патокът.
— Няма да трае и до края на лятото! — изкрещя момчето, което минаваше над тях.
— Ти пък кой си? — извика патокът.
— Грабнатият от гарваните — отговори момчето. Към обед гарваните спряха на една поляна и се пръснаха да си търсят храна, но никой не помисли да даде и на момчето нещо.
Изведнъж Фумле-Друмле долетя при водача с шипково клонче в човката си, на което имаше няколко миналогодишни червени шипки.
— Заповядай, Иле — каза той. — Хубаво нещо, тъкмо за тебе. Иле Вятъра изсумтя презрително.
— Ти да не смяташ, че ще седна да ям стари сухи шипки? — каза той.
— Аз пък мислех, че ще им се зарадваш! — отвърна Фумле-Друмле и захвърли недоволно шипковото клонче. Клончето падна точно пред момчето, което не закъсня да го вземе и да се нахрани. Като се наядоха, гарваните се разприказваха.
— Какво си се закискал, Иле? Днес си много мълчалив — обърна се един от тях към водача.
— Спомних си, че някога тук живееше една кокошка, която много обичаше господарката си. За да я зарадва, тя снесе куп яйца, които скри под пода на плевнята. Докато мътеше яйцата, кокошката непрекъснато си мислеше колко доволна ще бъде господарката й, като види пиленцата. А господарката се чудеше как е изчезнала кокошката. Търси я навред, но не успя да я намери. Можеш ли да отгатнеш, Дълги Клюне, кой намери кокошката и яйцата?
— Мисля, че мога, Иле, но тъй като стана дума за това, нека и аз да разкажа нещо. Помните ли голямата черна котка в къщата на свещеника в Хинерюд? Тя беше много недоволна от стопаните ек, защото винаги й отнемаха новородените котета и ги давеха. Само веднъж успя да ги скрие в една купа сено на ливадите. Тя много се радваше на котетата, но мене ми се струва, че аз повече им се радвах.
Гарваните така се разпалиха, че почнаха да се прекъсват един друг.
— Голяма работа — да крадеш яйца и котета! — каза един. — Веднъж аз гоних едно зайче, голямо почти колкото стар заек. Трябваше да го преследвам от храст в храст.
Гарванът не можа да продължи, защото друг го прекъсна:
— Може да е приятно да дразниш кокошките и котките, но според мен по-голям майсторлък е да ядосаш човек. Веднъж аз откраднах една сребърна лъжица…