Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
Момчето видя, че лисицата има право, защото огънят бързо се разпространяваше. Гореше вече цялото легло, от пода се издигаше дим и пламъците пълзяха от ездач към ездач по рисувания ковьор. Момчето беше скочило на огнището и се опитваше да отвори вратичката на фурната, когато чу, че ключът бавно се обръща в ключалката на вратата. Сигурно идваха хора; но то се намираше сега в такова положение, че това не само не го уплаши, а дори го зарадва. Когато вратата най-сетне се отвори, то вече беше на прага. Пред него стояха две деца, ала то не се спря да гледа какво ще направят, като видят пламналата къщурка, а се спусна край тях и избяга.
Момчето не смееше да бяга надалеч. Знаеше, че Смире го дебне и затова трябваше да не се отдалечава много. Обърна се, за да види как изглеждат децата, и в същия миг хукна към тях, като викаше: — Добър ден, гъсарко Оса! Добър ден, Мац! Като видя децата, момчето съвсем забрави къде се намира. И гарваните, и горящата къщурка, и животните, които говореха — всичко изчезна от паметта му. То вървеше през едно стърнище в Западен Веменхьог, където пазеше стадо гъски, а в съседната нива се въртяха смоландските деца със своите гъски. Като ги видя, той се спусна към каменната ограда и извика:
— Добър ден, гъсарко Оса! Добър ден, Мац! Но като съгледаха джуджето, което тичаше към тях с разперени ръце, децата се хванаха за ръка и отстъпиха уплашено назад.
Тогава момчето си спомни как изглежда. Най-лошото нещо, което можеше да му се случи, бе да го видят, че е омагьосано. То пламна от срам, че не е вече човек, обърна се и избяга, без само да знае накъде. Но в степта го чакаше приятна среща. Между бурените му се мярна нещо бяло и като се приближи, то видя белия гъсок и Дюнфин. Като го видя да тича така бързо, гъсокьт помисли, че го преследват врагове, метна го на гърба си и отлетя.
XVII
Старата стопанка
Четвъртък, 14 април
Късно вечерта трима уморени пътници търсеха подслон. Те пътуваха през един беден и пуст край на Северен Смоланд, но все пак биха могли да намерят къде да се подслонят, защото не бяха от онези префинени пътници, които питат за меки легла и добре подредени стаи.
— Ако имаше някой толкова висок и стръмен връх, че никоя лисица да не може да се изкачи на него, щяхме да имаме хубаво място за спане — каза единият от тях.
— Ако някое от тресавищата не беше замръзнало и беше толкова дълбоко, че никоя лисица да не посмее да тръгне по него, също щяхме да имаме добро място за нощуване — каза другият.
— Ако ледът в някое от замръзналите езера, край които минахме, беше толкова далеч от брега, че никоя лисица да не може да скочи на него, щяхме да сме намерили точно това, което търсим — каза третият.
Най-лошото беше, че като залезе слънцето, на двама от пътниците така им се приспа, че всеки момент можеха да паднат на земята. Третият, който можеше да стои буден, ставаше все по-неспокоен с приближаването на нощта. „Голямо нещастие е — мислеше той, — че се намираме в страна, дето езерата и тресавищата са замръзнали, та лисицата може да броди навсякъде. Другаде ледовете се стопиха, но тука е най-студената част на Смоланд и пролетта още не е дошла.
Просто не знам как да намеря сигурно място за нощуване. Ако то не е добре прикрито, Смире ще ни намери още преди да се е съмнало.“ Той се оглеждаше на всички страни, но не виждаше никакво място, където можеха да се подслонят. А вечерта беше тъмна и студена, духаше вятър и ръмеше. Ставаше все по-неприятно и по-страшно.
Може да изглежда странно, но пътниците като че ли нямаха никакво желание да се подслонят в някой чифлик. Те бяха минали вече покрай няколко села, без да потропат нито на една врата. Не се спираха и пред малките къщички край гората, на които бедните пътници толкова се радват. Падаше им се да търпят несгодите, щом не търсеха помощ там, където можеха да я намерят.
Късно вечерта, когато се беше стъмнило толкова, че бе изчезнала и последната ивичка светлина на хоризонта и двамата сънливци се влачеха полузаспали, те стигнаха до един усамотен чифлик. Той изглеждаше съвсем запустял. От комина не излизаше никакъв дим, прозорците бяха тъмни, а из двора не се виждаше жив човек. Като видя чифлика; пътникът, който можеше да стои буден, си помисли: „Да става, каквото ще, но трябва да се опитаме да се промъкнем в този чифлик. По-добро място не можем да намерим.“