Рейн-сан: Специални убийства

Ужасът в гласа ми съвсем не беше престорен.

Може и да си беше помислил, че съм смахнат или просто си говоря глупости, но със зарина шега не биваше. Шофьорът натисна газта и рязко завъртя волана, навлизайки в насрещното движение, но маневрата успя. Двамата мъже се затичаха към колата си.

— Исоиде! Исоиде! Байоин ни таному! — Бързо! Бързо! Трябва да намерим болница!

На кръстовището на „Мейджи-дори“ и „Уаседа-дори“ преминахме в последния момент на червено и направихме рязък завой наляво, по посока на Националния медицински център. Само секунда по-късно потеглящите коли ни откъснаха от преследвачите ни. Знаех, че седанът няма да може да ни последва поне минута, ако не и повече.

Гара „Тозай Уаседа“ беше точно пред нас. Подходящ случай да се измъкна. Казах на шофьора да спре. Хилгър се беше свлякъл на една страна, в безсъзнание, но жив. Искаше ми се да го стисна още веднъж — един съперник по-малко, — но нямаше време.

Шофьорът се опита да протестира — трябвало да закараме приятеля ми в болница и да се обадим на полицията, — но аз настоях да спре. Подадох му половинката от скъсаната банкнота и добавих още една, грабнах пакета с покупките за Мидори и изхвърчах от таксито. Докато тичах надолу по стълбите, си мислех, че ако се наложи да чакам влака, ще трябва да изляза през друг изход и пак да се върна, но бях улучил добре времето — влакът тъкмо пристигаше. Слязох на Нихонбаши, прехвърлих се на линията Гинза и на Шинбаши се прекачих на влака за Яманоте. По пътя си отварях очите на четири и когато слязох на Шибуя, бях сигурен, че за момента нищо не ме заплашва. Но те щяха да ме принудят да изляза на светло и този миг не беше далеч.