Рейн-сан: Специални убийства

Той поклати глава.

— Извинявай, както вече ти казах, става дума за източници и методи, които не мога да обсъждам. Но ще ти кажа нещо — той се наведе към мен. — Довери ни се и тогава ще говорим за всичко, което пожелаеш.

Това ми дойде като гръм от ясно небе.

— „Довери ни се“ ли каза?

— Точно това казах. Ако се замислиш, ще видиш, че имаш нужда от помощта ни.

— Не знаех, че си такъв хуманист, Хилгър.

— Стига глупости, Рейн! Не го правим от хуманизъм. Трябва да ни помогнеш. Или дискът е у теб, или имаш сведения, които ще ни позволят да го открием. Помогни ни и ние ще ти помогнем в замяна. Просто и ясно.

Аз обаче познавах тези хора, познавах и Хилгър. При тях нищо не е просто и ясно. И колкото по-просто и ясно изглежда, толкова по-голяма е вероятността да те изиграят.

— Май съм натясно — казах. — Няма смисъл да го отричам. Може би наистина трябва да се доверя на някого, но няма да си ти.

— Виж какво, ако говориш за Виетнам, това е нелепо. Много вода изтече оттогава. Сега е друго време, друго място.

— Но хората са същите.

Той махна с ръка, сякаш пропъждайки неприятна миризма.

— Няма никакво значение какво мислиш за мен, Рейн. Защото не става дума за нас двамата. Важна е ситуацията, а тя е следната: Полицията те търси, ЛДП те търси. Якудза те търси. И всички те са по петите ти, защото прикритието ти изгърмя. Позволи ние да ти помогнем.

Как да постъпя? Да му светя маслото още сега? Но те знаеха къде живея и това ме правеше уязвим, а да премахна шефа на ЦРУ в Токио — нямаше да ми се размине току-така.

Автомобилът зад нас зави надясно. Погледнах назад и видях как следващата кола, черен седан с четирима японци вътре, намали скоростта, вместо да продължи по същия начин. Малко необичайно за натоварения токийски трафик.

Изчаках да стигнем следващия светофар и в последния момент казах на шофьора да свие наляво. Той едва успя да натисне спирачките и да вземе завоя. Седанът ни последва.

Извиних се на шофьора, че съм се объркал и трябва да се върнем на „Мейджи-дори“. Той се обърна и ме изгледа свирепо, но се подчини. Седанът продължи да ни следва.

Мамка му!

— Водиш си и опашка, Хилгър, така ли? Казах ти да дойдеш сам.

— Те са тук да те отведат в посолството. За твое собствено добро е.

— Добре, могат да ни последват — казах и се облегнах назад. Внезапно ме обзе страх. Трябваше на всяка цена да измисля нещо.

— Нямам намерение и двамата да влизаме в посолството с такси. И без това наруших правилата за безопасност, като се срещнах с теб. Те ще те отведат, така е по-сигурно.

Как бяха успели да го последват? Дори да имаше микрофон в някоя телесна кухина, при това движение не биха могли да засекат точното ни местоположение.

И тогава разбрах. Бяха ме изиграли много ловко. Досетили са се, когато ми се обади „Линкълн“, че ще искам да се срещнем веднага. Не са знаели къде точно, но хората им са били готови да тръгнат незабавно. Имали са двайсет минути да стигнат до Шинджуку и да чакат наблизо, докато разберат достатъчно от разговора ни, за да ни последват. Хилгър сигурно им беше дал името на транспортната фирма, описанието и номера на таксито, докато се кача. И това, докато аз се поздравявах за предвидливостта си и се радвах, че съм се отървал от предавателя.