Прокрадващ се в сенките
- Автор: Пехов Алексей Юрьевич
- Серия: Хрониките на Сиала #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прокрадващ се в сенките». Краткое содержание книги:
Улицата на Маговете изведе вълшебника на площада, където самотно се извисяваше старата кула на Ордена, в чиято чест бяха наречени и улицата, и площада. Валдер хвърли поглед на така познатата родна кула. Уви, скоро й предстоеше да бъде изоставена от Съвета заради новата кула, която сега се строеше в града на Маговете. Новата беше нужна, тя щеше да бъде много по-голяма и по-величествена от старата и за разлика от нея, беше само на пет минути пеша от мястото, където живееха маговете на Авендум. Орденът още не беше решил какво да прави със старата кула и се чуваха най-различни версии. Едни предлагаха да я дадат на Съвета на Авендум, други — да я превърнат в склад, а трети — да я съборят изцяло.
Зимният вятър духаше все по-силно и по-силно, вдигаше падналия по улицата сняг във въздуха и го завихряше в яростен бял танц. Улицата на Покривчиите, намираща се срещу улицата на Маговете, вече не можеше да се види от започналия снеговалеж. Така си беше в Авендум, най-северната столица в Сиала. Ту спокойствие и тишина, ту виелица и снеговалеж.
Но Валдер не се притесняваше от вдигналата се бяла вихрушка, магическият щит надеждно го защитаваше. Архимагът приближи до бронзовата врата на кулата и тя сама се отвори, потвърждавайки правото му да влезе в светая светих на Ордена.
Валдер прекрачи вътре и зад него вратата все така внимателно и вежливо се затвори.
— Д-дай! — изсъска нещо от полумрака и към Валдер се стрелна дребна сянка.
Архимагът не трепна, а с безразличен поглед наблюдаваше как сянката се носи към него. Когато до архимага оставаха не повече от два ярда, тънката верига, хваната за здравия нашийник на сянката, се изпъна и съществото с писък полетя обратно.
— Д-дай! — отново се раздаде съскащият глас.
— Излез — презрително процеди Валдер, гледайки с гримаса на отвращение окованата сянка. — Кажи вълшебната дума.
Сянката погледна архимага с огромните си очи и се приближи към него доколкото й позволяваше магическата верига.
— Мол-ля. Д-дай!
Гхолът излезе на светло и като седна, подвивайки под себе си късите си криви крачка, вторачи във Валдер огромни кървавочервени очи.
Малък, не повече от новородено бебе, с плешив, гротескно деформиран череп и издут корем, с огромни червени очи-чинии и пепелява кожа, с малки уродливи ръце и крака. Съществото предизвикваше жалост. Жалост до момента, докато не видиш силните му редки зъби, които така добре трошаха костите на мъртвите. Гхолът имаше здрави остри нокти, които много сполучливо повдигаха надгробните плочи, за да се добере до вкусното гниещо месо. Гхоловете бяха мършояди. Любимият им деликатес бяха гниещите трупове в гробищата или от бойното поле. Когато гхолът е сам, той не е опасен, но ако се съберяха в глутница… Още се помнеше съдбата на Штунков — селце на границата с Мирануех, унищожено от глутница точно такива дребни и прегладнели същества, не оставили след обилната си вечеря дори костите на хората.
— На — Валдер гнусливо създаде от въздуха парче месо и го метна към кривите и тънки ръце на създанието.
Гхолът подскочи, улови месото във въздуха и натъпквайки го в устата си, изчезна в полумрака на дупката, която бяха създали специално за него.
Валдер се намръщи и тръгна към стълбите, водещи в залата на Съвета. На Илио все някога ще му омръзне този Дай. Архимагът на Ордена хванал гхола още когато съществото било малко и вързал мършояда на верига в кулата просто ей-така, на майтап. Жесток майтап. Колкото и Валдер да убеждаваше Илио да унищожи дребната гадина, нищо не се получаваше. Параник, за изненада на Валдер, застана на страната на Илио и разреши на Дай да живее в кулата.
„Ха! — помисли си архимагът, докато се качваше по витата стълба на кулата. — Просто нашите многоуважаеми архимагове не са виждали какво са способни да направят с човек тези «нещастни» и «мънички» създания.“
Валдер ненавиждаше гхоловете от цялото си сърце и ги унищожаваше при всяка възможност, а ето че сега беше принуден да се примирява с Дай, любимата играчка на Илио, и дори хранеше просещия подаяния гхол, в противен случай гадината започваше да вие като доралисец, на когото са счупили рога.
— Валдер, приятелю! — от входа към четвъртия етаж се показа фигура в пурпурна мантия на Ордена.
Архимагът се подпираше на абсолютно същия жезъл като този на Валдер.
— Илио, колко лета…
— И колко зими — довърши архимагът. — Уморихме се да те чакаме, Валдер. Все така ли скитосваш по света?