Прокрадващ се в сенките

Тази година зимата дойде по-рано. Още от началото на ноември облаците, долетели от Безлюдните земи, донесоха сняг, а ветровете, духащи от Ледени игли — студ. Но към средата на януари на старицата-зима й дотегна да вилнее и тя реши да си отдъхне, сваляйки за няколко дни тежките ледени окови от Авендум. Разбира се, далеч не беше лято, но в сравнение с това, което беше през декември, времето направо беше топло. И ако тук са такива студове, тогава какво ли ще е при Дивите сърца в Самотния великан?

— Ей! Предай се, подъл орк! — разпалено възкликна детски глас и снежната топка, прелетяла покрай Валдер, се удари в стената на снежната крепост, издигната точно пред бръснарницата.

— Ти се предай! — отвърна възмутено гласче някъде зад преградата и към нападателя полетя ответен снаряд. — И всъщност не съм орк, а храбро Диво сърце!

— Диво сърце?! — закикоти се момченцето, атакувало крепостта. Шапката му лежеше в снега, съборена от снежна топка, долетяла от крепостта, символизираща Самотния великан. — Ама че си глупак!

— Ти си глупак! — раздаде се обиден глас.

Валдер се усмихна и продължи нататък. Играеха си децата. И правилно, трябва да използват момента, докато зимата малко се е успокоила и студовете не карат нервните майки да държат отрочетата си у дома, по-близо до топлата печка.

Кракът на Валдер стъпи на лед, посипан със сняг, а затова и невидим, и той едва не се подхлъзна.

А когато сви по улицата на Маговете, някой го извика:

— Майстор Валдер! Майстор Валдер! Почакайте!

Той се обърна рязко и видя забързаният към него хлапак. От бягането топлото палто от овча кожа се беше разтворило, а сериозното не за годините му лице бе зачервено от вечерния мраз. Гани — така наричаха ученика на архимага.

Валдер го беше открил в едно от бедните селца в Мирахуех, докато се връщаше във Валиостр от Империята. В селския сирак той откри дарба, дарба за вълшебства, силна, но засега дремеща. Вълшебството спеше някъде дълбоко в него, тихо блешукайки като искра на дремещ огън. Но ако в тази искра се хвърлеха подходящи дърва, тя щеше да се превърне в пожар. И Валдер в най-скоро време се канеше да разбуди този пожар в Гани.

Досега архимагът на Ордена не беше имал ученици. Твърде опасен живот водеше вълшебникът до този момент, за да се обвързва и с ученик. Но взе селското хлапе със себе си в Авендум. Да се каже, че сиракът, изгърбил се от работа, е благодарен — значеше да не се каже нищо. За Гани Валдер стана предмет на обожание и преклонение. Дванадесетгодишното момче се оказа доста възприемчиво и за времето на пътуването от Мирануех до Авендум вече беше успяло да усвои основите за работа с Въздуха. Да, да, именно с въздуха, най-непостоянният и капризен елемент, а не със стабилната Земя, с която започваха всички ученици на Ордена. Просто още първия ден на Валдер изведнъж му хрумна налудничава идея — да опита да даде на хлапето да работи с въздушен поток. Резултатът надмина всичките му очаквания. Валдер беше доволен от новия ученик и в най-скоро време се канеше да посвети цялото си свободно време за уроци, добре, че вече ще го има предостатъчно. През следващите десетина години Валдер се надяваше да не пътешества из Сиала. Стига, беше се находил. Историите за приключенията на Непослушния архимаг и делата, които беше извършил по тайна заповед на Панарик за благото на Ордена, стигаха за няколко поколения. Пък дори и да си останеха единствено в архивите на Ордена.