Прокрадващ се в сенките

— Кой каза, че Конят е в мен? — попитах бързо.

— Чове-е-ек.

— Ясно, че не е дракон. Кой конкретно?

— Чове-е-ек. Много бял.

— Бял? — повторих аз.

— Ъ-ъ-ъ… — доралисецът защрака с пръсти, опитвайки се да намери думата. — Блед.

Аха! Ето ти и доказателството. Всички нишки водеха към моя ранен и опърлен, но жив приятел Бледия. И следователно, към гилдията на крадците в Авендум и към Маркун. Какво пък, както предполагах, така си и беше. Най-вероятно те са откраднали Камъка, а после са набедили мен. И тук бях озарен от поредната си гениална налудничава идея.

— Ще ви върна Коня, но не сега. По-късно.

— Кога?

— По-следващата нощ.

— Сле-е-едващата нощ? — съществото беше прекалено тъпо, за да водим дипломатически преговори.

— Сега е нощ. След нея има още една нощ, а после е нощта, когато ще си получите Камъка — трябваше всичко да му сдъвча.

Едновременно комично и сърцераздирателно зрелище. Нощ, най-опасният район в Авендум, планина от трупове до стената, предпазваща града от злото в Забранената територия, еднорог доралисец и човек в черно, който е застанал на пръсти, за да достигне с ножа си гърлото на козела.

— В сряда. Знаеш ли къде е заведението „Нож и брадва“?

— Не-е-е.

— Ще разбереш. И така, по-следващата нощ. Точно в полунощ. Ела с твоите приятели, там ще си получиш Камъка. Запомни, точно в полунощ, нито минута по-рано, нито минута по-късно, в противен случай няма да ви дадат Коня. Схвана ли? Или да повторя още веднъж?

— Глок разбра.

— Чудесно, сега ще си махна ножа и ти ще си тръгнеш. Само мръдни — и ще получиш арбалетен болт в гърба.

— Разбрах.

Ето, виждате ли? А казват, че тези същества са тъпи. Нищо подобно! Просто трябва много добре да им сдъвчеш всичко. Махнах ножа и бързо се отдръпнах няколко крачки, като едновременно измъкнах заредения арбалет. Доралисецът не мръдна.

— Свободен си, предай на вожда си какво казах.

Козелът внимателно се обърна, видя насоченото към него оръжие и кимна. Но мутрата му не изглеждаше много доволна.

— Ще почакаме-е-е, Гаре-е-ет. Но не ни мами, иначе-е-е си труп.

Доралисецът се разтвори в нощта. Заслушах се в отдалечаващите се стъпки и за трети път през тази нощ вдигнах вързопа с месото, прикрепих го някак си към колана и се затичах към стената, опитвайки се да не стъпя във все още незасъхналата след схватката между хора и доралисци кръв. Останалото беше въпрос на техника. Скочих и се вкопчих в края на стената. После се повдигнах, преметнах крак, претърколих се и скочих на земята, като едва не стъпих върху трупа на доралисеца, когото Гиганта беше метнал през стената. Ето така, просто и елементарно, се озовах в Забранената територия.