Жертвите на Анубис [bg]

— Бяхме много щастливи тук — започна Хети. — Аз печелех достатъчно, а откакто срещнах Ита, нямах за какво повече да мечтая. Но Немрат винаги я преследваше… — разтри очи и погледна уморено. — Един ден, преди десетина дни, докато бях в спалнята си, при мен дойде някой. Не знам кой беше. Не знам дори дали беше мъж или жена. Понякога се наричаше Уени, понякога Менсу…

— Менсу! — възкликна Амеротке. — Но това е един от пратениците на Митани.

— Да, знам. Веднъж гласът му беше приглушен, друг път ясен, понякога висок, друг път нисък… — Хети се почеса по челото. — Веднъж си помислих, че наистина е Уени, но после него го убиха, а при мен дойде някой друг, който сякаш знаеше всичко, така че се запитах дали въобще в началото е бил Уени… Както и да е, първият ми тайнствен посетител твърдеше, че мога да стана по-богат, отколкото някога съм си мечтал, ако открадна Славата на Анубис. Разбира се, отговорих, че това е лудост, че никой не може да го направи. Стана въпрос за голяма сума, ама наистина много голяма сума… — Хети поклати глава. — Отговорих, че трябва да го обсъдя с Ита. Посетителят ми не беше много доволен, но се съгласи. При следващото посещение казах, че сме съгласни, но ще трябва да въвлечем Тетики или Немрат в заговора. Оня ми рече да не ставам глупак…

— Аз измислих план — обади се Ита. — Немрат беше похотлив като пръч. Винаги ми подшушваше разни мръсни неща, но се страхуваше от Хети. Казах му, че Хети няма нищо против и даже много му харесва идеята двамата с Немрат да си ме поделят. Тъпият дебелак ми повярва. Нито за миг не споменахме Славата на Анубис. Немрат си плати, а останалото беше така, както го разказахте…

— Не се ли страхувахте от стражата?

— Тетики е като всеки войник: никога не променя навиците си. В нощта, когато откраднахме аметиста, всичко мина по плана. Единственото, от което се страхувах, бяха слуховете, че някой е видял самия Анубис да се разхожда из храма си…

— Ти повярва ли им? — попита Амеротке.

— Боговете не ходят по земята — усмихна се тя. — Аз не вярвам в нищо, господарю! — погледът й беше твърд. — Когато работиш в храм сред жреците… — гласът й вече едва се чуваше. — Аз убих Немрат. Заслужаваше да умре, тормозеше ме непрекъснато. И взех аметиста.

— А защо не го предадохте веднага?

— Посетителят дойде отново, след като Уени беше убит — обясни Хети, — но ни заръча да задържим камъка до деня, в който пратениците ще си заминат. Щял да дойде пак. Вече бях напълно объркан.

— Това ли е всичко, което имате да ми казвате?

— Господарю? — Ита го гледаше боязливо. — Значи ще ни прогонят като престъпници само с дрехите на гърба ни?

— В крайна сметка вие сте си точно такива — обади се Шуфой. — Имате живота и здравето си, да не говорим за свободата си…