Без свидетели [bg]

– Хуан – рече Морган. – На тротоара всеки момент ще излезе едно момиче. Искам да ми кажеш дали я познаваш. – После Морган прошепна тихо: – По дяволите, трябваше да се досетя.

– Това ли? – попита Хуан.

– Да.

Момичето, което бе разговаряло с Хаузър, излезе пред съдебната палата и се запъти към една от паркиралите кола.

– Казва се Росана Тревисо.

– Мъжът в колата баща ли ѝ е?

– Да.

– Служител на Ферис ли е?

– Да. Работник в ранчото.

– Но се е преместил в Мексико преди няколко седмици, нали?

– Мисля, че да – отвърна Хуан. – Така чух.

Морган ме хвана за ръката.

– Ела с мен.

Нямах възможност да се сбогувам с Хуан, защото трябваше да тръгна след Морган, който влезе в друга стая надолу по коридора, точно зад съдебната зала. Вътре седеше съдебният пристав и Морган го попита дали доказателствата от разследването са при него. Той отговори утвърдително и ни показа една картонена кутия. Оказа се, че тя е празна, и приставът заяви:

– Сигурно са в съдебната зала.

– Имаше още нещо – отвърна Морган. – Нещо, което не видях там.

За пръв път, откакто бе започнал процесът, долових напрежение в гласа му. Морган изтича до стаята на съдията и когато влязох вътре, чух, че моли за още десет минути почивка.

– Ужасно ми трябва, Хенри.

Хукнах надолу по стълбите, за да го настигна. Миг след това двамата изхвърчахме със страхотна скорост през задната врата на съда и прекосихме паркинга. Прескочихме нисък плет и продължихме между колите на Джеферсън Стрийт. Чух свистенето на спирачки. Накрая, останали без дъх, се озовахме в новата съдебна палата и изкачихме бегом стълбите до третия етаж. Нахлухме в едно голямо помещение, приличащо на склад, и Морган изкрещя:

– Чарли, трябва да погледна едни доказателства!

Чарли надигна очи от една голяма книга.

– Е, Дани. Какво…

– „Щатът срещу Едингтън“, наказателно дело номер 73-956 – успя да промълви Морган, докато се навеждаше и се бореше за глътка въздух. Възрастният мъж се затътри към редиците с огромни метални рафтове, върху които бяха наредени кутии в различни големини. След малко се появи с една отворена кутия и я сложи на плота пред нас. Морган се поколеба за секунда, но после двамата надникнахме вътре. В нея имаше чифт много стари каубойски ботуши. Принадлежаха на Травис. Бях го виждал да ги носи преди. От вътрешната страна на единия ботуш бе зашит оръфан етикет с надпис „Джъстин“. Увито небрежно около него, висеше бодито в прасковен цвят, което помощник-шерифът бе описал на предварителното изслушване. Морган въздъхна с облекчение. Той посегна към бельото. То беше прозрачно и изглеждаше много деликатно на фона на ботушите, изцапани със засъхнала тор. Морган го обърна, за да види етикета. На него пишеше „Суицърс“.

– Знаеш ли къде е „Суицърс“? – попита Морган.

– Естествено, намира се до „Ханис“.

– Да. Искам да отидеш там веднага и да разбереш всичко за бельото. Може ли да го вземем за малко, Чарли?