Без свидетели [bg]

– Защо? – попитах.

– Разбрах едно. Безстрашните хора никога не стават много добри адвокати. Затова трябваше да свикна с чувството. По дяволите, веднъж видях дори Франк Менендес да повръща преди процес. – Последното сякаш беше окончателното емпирично доказателство на теорията му за страха и неговото влияние върху качеството на съдебната практика. – Искам да кажа, че ако не бях убеден, че ще се справиш, нямаше да бъдеш в тази съдебна палата днес. А сега да се връщаме.

Не се бях страхувал за закуската си, така че не знам доколко имах нужда от малката насърчителна реч на Морган. И все пак оцених усилията му. Поглеждайки назад, осъзнавам, че през цялото време на нашето познанство това беше единственият път, в който Дан Морган сподели с мен чувствата си. Сигурен съм, че не бе разказал тези неща на никого друг, освен на двете си бивши съпруги.

Не успях да чуя по-голямата част от встъпителните пледоарии, които бях очаквал с огромно нетърпение. Бях прекалено притеснен за разпита на Хуан Менчака. Хаузър каза нещо от сорта, че косвените доказателства имат еднаква сила като преките. Възнамерявал да ги използва, за да докаже вината на Рита отвъд всякакво основателно съмнение. След дългата си реч за презумпцията за невинност Морган обобщи показанията, които Рита щеше да даде пред съда. Той говори подробно за кататонията, но така и не чух всичко добре.

Чух ясно думите на съдията „Можете да призовете първия си свидетел, мистър Хаузър“, които отекнаха в залата като камбанен звън. Напред излезе Хуан Менчака – моят дългогодишен приятел, облечен с изтъркания си син костюм, кафява раирана риза и кафява вратовръзка. Той тръгна към свидетелското място, куцукайки почти незабележимо – нещо, на което не бях обърнал внимание преди. Когато се настани на стола и сложи лявата си ръка на парапета, цветът ѝ ми се стори подобен на старото дърво, а кожата на Хуан – също толкова захабена. Той вдигна другата си ръка и се закле в Бог да говори истината.