Без свидетели [bg]

– Искам да те питам нещо.

Хуан кимна, а аз му обясних нашата теория, че Миранда е убила Травис. Той отметна назад глава и повдигна вежди, с което ми показа твърде ясно, че изобщо не ми вярва. Жестът с веждите ми напомни първия път, когато Морган бе говорил с него и Хуан бе заявил: „Нямате намерение да обвините малката, нали?“ На лицето му се появи саркастичната усмивка, която бях виждал толкова пъти преди и която означаваше „Buena suerte“. Късмет.

– Искам само да уточним, че ако вземеш предвид нещата, които си видял онази сутрин, не можеш да кажеш със сигурност дали Рита или Миранда е дръпнала спусъка – продължих.

– Ти ли ще задаваш въпросите?

– Да.

Той мълча дълго. В очите му се четеше недоверие.

– Рита е внесла оръжието в къщата.

– Но – отвърнах, – не е ли възможно Миранда да го е взела от нея и да е застреляла Травис?

– Рита държеше револвера на излизане.

– Може да си го е взела обратно.

– Малката не е убила баща си, Дъглас.

– Но ти не знаеш със сигурност. Не и от онова, което си видял и чул въпросната сутрин. Ще го потвърдиш ли, Хуан? Като те попитам?

Той кимна, без да каже нищо, и аз много се надявах жестът да е утвърдителен. В следващия миг чух гласа на Макс Хаузър, който идваше откъм задните стълби. Казах на Хуан, че трябва да вървя, и бързо се свих зад ъгъла, извън полезрението на Хаузър. Закрачих напред-назад по коридора, чувствайки лека паника, когато усетих ръката на Морган да докосва моята.

– Уплашен ли си? – попита той.

Смятах да отговоря, че не ме е страх и че се справям доста добре с напрежението, но не тези думи излязоха от устата ми.

– Ужасно – отговорих. Обясних му, че не съм сигурен какво ще каже Хуан, като заеме свидетелското място.

– Ела с мен – нареди ми той и ме задърпа към мъжките тоалетни в края на коридора. Морган заключи вратата и ме притисна до стената с писоарите. – Нека ти кажа нещо – продължи той. – Никога не съм го споделял с някого, освен с няколко съпруги, когато въобще сме си говорили, така че не знам защо държа да го изрека пред теб сега. – Погледнах го, чудейки се какво става. – Винаги когато ми предстои много важен процес – добави той, – се страхувам. Толкова много, че чак ме боли. Поне когато нещата са на живот и смърт. Както е и в нашия случай.

– Не се майтапиш, нали?

– Страхувам се. Виж. – Той вдигна ръката си. Видях огромното петно от пот, проникнало през плата на сакото му, същото, което бях забелязал предишната сутрин. – И се срамувам – каза той, – но това е положението. Не мога да направя нищо. Изглежда адски глупаво, но ситуацията е такава. В процес като нашия резултатите са важни. А онзи дебел нещастник ще направи всичко, за да ни накара да изглеждаме глупаво. – Той замълча, сякаш току-що бе осъзнал някаква дълбока истина. – Знаеш ли, адвокатите са страхливци. Наистина. Учат ги на това във всеки един правен факултет в страната. И повечето от тях не могат да се справят. Имам предвид с процесите. С големите дела. Просто не смеят. Ако се наложи да се изправят в съдебната зала по някое важно дело, те пълнят гащите. Не е като да държат реч пред ротарианците. Помни това, по дяволите. Колкото и да си уплашен. Повечето копелета, които изкарват луди пари, не смеят да го правят. За бога, първата година, в която се явявах в съда, повръщах всяка сутрин преди заседанията. В тази съдебна палата няма мъжка или женска тоалетна, в която да не съм повръщал. Преди се притеснявах, че се страхувам толкова. Мислех си, че нещо не ми е наред, че може би съм луд. Но вече не ми пука.