Химн на смъртта [bg]

Той се засмял.

– Не, не може да бъде.

Тя сдържала собствената си усмивка.

– Случайно бях наблизо.

Ми-ран и Джун Санг излезли от университетския комплекс със същата умерена походка, с която демонстрирали равнодушието си, когато се разхождали у дома. Ми-ран чула зад гърба си как някои от студентите подсвирквали, но тя и Джун Санг дори не трепнали и не се обърнали. Било по-добре да се правят на хладнокръвни. Ако за тях тръгнели слухове, можело да достигнат до родителите на Джун Санг, може би дори до тези на Ми-ран. Той бутал колелото си между тях, за да служи като нещо като преграда, но веднага щом излезли от полезрението на университетския двор, Ми-ран скочила на багажната рамка с крака на една страна от приличие, докато Джун Санг въртял педалите. Само едната ѝ ръка докосвала леко гърба на Джун Санг, докато карали в мрака. Това бил най-интимният физически контакт, който някога си били позволявали.

Джун Санг се възхитил на смелостта ѝ. Дори неговите роднини не успели да получат разрешение за пътуване, за да го посетят в Пхенян. Когато час по-рано дошли да му кажат, че "по-малката му сестра" го чака пред главния вход, той помислил, че е станала грешка. И в най-смелите си мечти не си помислял, че Ми-ран може да дойде. Джун Санг се опитвал да разбере какво точно е нещото, което толкова го било привлякло в нея, и сега си спомнил – тя била пълна с изненади. От една страна, изглеждала толкова женствена, толкова наивна, толкова по-неопитна от него, но, от друга страна, имала дързостта да направи нещо толкова безразсъдно. Напомнил си никога да не я подценява. Същата вечер отново го изненадала. Докато седели на пейка под дърво с клюмнали над тях клони, тя не се възпротивила, когато той обгърнал раменете ѝ с ръка. Нощта донесла първия намек за есенен студ и той ѝ предложил топлината на прегръдката си. Бил сигурен, че тя ще го отблъсне, но не го направила и останали така, приятно сгушени.

Нощта минала неусетно. Говорили, докато разговорът секнал, после вървели, докато краката им отмалели, и потърсили друго място, където да седнат. По това време лампите не работели дори в Пхенян, а от съседните сгради не се процеждала никаква светлина. Също както у дома, можели да се крият в тъмнината. След като очите ти свикнат с мрака, можеш да различиш очертанията на човека до теб, но всички останали са невидими, а присъствието им се усеща единствено по тежките стъпки и доловените думи от разговори. Ми-ран и Джун Санг били като обвити в пашкул, около който животът си течал, без да достига до тях.