Мъжът от Санкт Петербург [bg]

Тя седна, на един от предните редове: не искаше да пропусне нищо, след като си беше дала толкова труд. „Ще започна да правя често такива неща — каза си. — Трябва да измисля начин да се добера до пари, пенита, златни суверени и смачкани банкноти.“

Огледа се. Залата беше пълна почти изцяло с жени, само тук-там се виждаше по някой мъж. Жените бяха предимно от средната класа, облечени с вълнени и памучни рокли, а не с кашмир и коприна. Имаше и няколко, които изглеждаха от по-добър сой — говореха по-тихо и бяха с по-малко бижута, — но и те, според Шарлът, носеха миналогодишните си палта и по-невзрачни шапки, сякаш за да се дегизират. Доколкото можа да прецени, в залата нямаше жени от работническата класа.

На подиума стоеше маса с покривка в лилаво, зелено и бяло с надпис „Глас за жените“, а до нея се издигаше малка катедра, зад която бяха наредени шест стола.

„Всички тези жени се бунтуват срещу мъжете!“, помисли си Шарлът. Не знаеше дали да се вълнува, или да се засрами.

Публиката аплодира, докато пет жени не излязоха на подиума. До една бяха облечени в много старомодни рокли — нямаше набрани поли или широкополи шапки. Тези хора наистина ли чупеха прозорци, режеха картини и хвърляха бомби? Изглеждаха съвсем прилично.

Започнаха речите. Шарлът не разбра много. Говореха за организацията, за финансиране, петиции, поправки, разделения и допълнителни избори. Тя беше разочарована: нищо не научаваше. Трябваше да прочете книга за това, преди да дойде на срещата, за да проумее процедурите? След почти час вече се готвеше да си тръгва, когато ораторката, беше прекъсната.

Две жени се появиха на подиума. Едната, добре сложено момиче с шофьорска куртка, подкрепяше другата: дребна, крехка, със светлозелено палто и огромна шапка. Публиката започна да ръкопляска. Седящите на подиума се изправиха. Аплодисментите се засилиха, чуваха се викове и приветствия. Някой до Шарлът също стана и след секунди хиляда жени вече бяха на крака.

Госпожа Панкхърст тръгна бавно към катедрата.

Шарлът вече я виждаше съвсем ясно. Тя беше от онези, които хората смятаха за хубавици. Имаше тъмни, дълбоко поставени очи, широка уста и силна брадичка. Ако не беше твърде едрият нос, щеше да е красавица. Изпитото й лице, мършавите й ръце и жълтият тен на кожата говореха за прекараното в затвора време и за гладните стачки. Тя изглеждаше немощна, слаба и нерешителна.

Вдигна ръце и възгласите и аплодисментите утихнаха почти на мига.

Започна да говори. Гласът й беше силен и ясен, макар че не викаше. Шарлът беше изненадана, когато разпозна ланкашърски акцент.

— През 1894 година бях избрана в настоятелството на приют за бедни в Манчестър — каза жената. — Когато за първи път отидох там, с ужас видях малки момичета, на седем или осем години, които бяха коленичили и търкаха студените камъни в дългите коридори. Тези деца и зиме, и лете бяха облечени с тънки памучни рокли с отворени деколтета и къси ръкави. Нощем те бяха голи, нощниците се смятаха за твърде голям лукс за бедняците. Фактът, че повечето от тях постоянно страдаха от бронхит, не караше настоятелството да промени по някакъв начин облеклото им. Трябва да изтъкна, че преди аз да се присъединя към настоятелството, всичките му членове бяха мъже.