Мадмоазел Коко и ароматът на любовта
- Автор: Марли Мишел
- Серия: Музи #8
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Емас
- ISBN: 9789543573950
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Мадмоазел Коко и ароматът на любовта». Краткое содержание книги:
„Разпитал я е какво става“ — сети се Габриел.
— Разбирам — проговори тя. — Моля, поздравете от мен мадам Стравинска и Мари. Довиждане, Жозеф.
Окачи слушалката и постоя още малко в телефонната кабина, загледана в безмълвния апарат. После стана, отвори вратата и помоли госпожицата от телефонната централа да я свърже с Париж.
— Мися отрича всичко — приключи разказа си Габриел. Облегната удобно в плетеното кресло, тя си играеше с незапалена цигара. Докато тя говореше по телефона, Дмитрий се бе преместил от масата за хранене на по-приятно място в градината. — Възмути се, задето я смятам за авторка на телеграмата до Стравински, и заплаши никога повече да не говори с мен. Никога — това означава, че няма да се обади до края на почивката ни. — Усмихна се на себе си. — Щом се върнем в Париж, всичко ще е постарому.
— Приемаш ли сериозно заплахите на Стравински?
Дмитрий запали клечка кибрит и ѝ поднесе огънче. Габриел пое дълбоко дима и се загледа замислено след малките колелца, понесени от пролетния бриз. Погледна Дмитрий и призна:
— И да, и не. Честно казано, не знам. Игор Стравински е много властен, има силно изразено собственическо чувство, но той е човек на изкуството. Композиторите никога не са брутални, нали? Според мен музикантите се страхуват твърде много за ръцете си, за да убиват с тях.
В следващия миг осъзна, че няма представа как човек става убиец. Мъжът, с когото в момента безгрижно споделяше масата и леглото, ѝ се бе заклел, че не е убил Распутин, но несъмнено беше участвал в заговора, довел до това убийство. И днес, почти четири години след събитията, той очевидно не съжаляваше за стореното. Дмитрий беше елегантен, отзивчив, деликатен — но същевременно бе един от заговорниците, участвали в убийството на Распутин. По тялото ѝ пробяга студена тръпка. „Май пролетният вятър не е чак толкова топъл“ — мина ѝ през ума и уви ръце около кръста си.
— Страхуваш ли се от него?
— Не — отговори спонтанно тя.
Дмитрий ѝ зададе въпроса още докато мислите ѝ бяха заети с неговия предишен живот. Не се страхуваше от него, знаеше, че убийството на Распутин е извършено по политически мотиви и няма нищо общо с претенциите на отхвърления любовник. Само че Дмитрий имаше предвид Стравински, а той беше гений, мъж със силни емоции.
Пое дълбоко цигарения дим, помисли малко и повтори с искрено убеждение:
— Не.
— Обаче си угрижена — настоя Дмитрий.
Габриел въздъхна и угаси фаса в пепелника.
— Щом непременно искаш да знаеш — да, загрижена съм. За Игор, не за мен. Опасявам се, че отново ще започне да се държи като глупак. Не ми е приятно мъж като него да стане достоен за съжаление.
— Една руска поговорка гласи: добре е да имаш ум, но още по-добре е да имаш умен приятел. — Дмитрий се ухили като хлапак. — В момента, в който срещне друга умна жена, Игор Стравински ще се вразуми.
— Той е женен, Дмитрий — напомни му сериозно Габриел.
— Тогава да се надяваме приятелката ти Мися да постигне успех и Стравински да се върне при семейството си. Ще ги оставиш ли да живеят при теб… при дадените обстоятелства?
— Естествено — кимна тя. — Екатерина и децата няма къде да отидат.
— А ти? Нима ще живееш под един покрив със Стравински, когато се върне в Париж?
Първият ѝ отговор беше вдигане на раменете. След кратък размисъл тя обясни тихо:
— Явно покупката на „Бел Респиро“ не беше добра идея. Обичам апартамента си в „Риц“, но по-практично е да разполагам с жилище в Париж, отколкото да имам селска къща.
Млъкна, учудена от самата себе си. Констатацията бе излязла от устата ѝ изненадващо лесно. Наистина ли беше готова да напусне вилата в Гарш, купена от Бой за тях двамата — за кого другиго? С поглед назад можеше спокойно да признае, че там щастието не е живяло нито ден.
Продължи, говорейки повече на себе си, отколкото на него:
— Сега обмислям положението и намирам, че бих предпочела да притежавам вила на Ривиерата…
Млъкна рязко. Защо разсъждаваше на глас в присъствието на Дмитрий? Засмя се пресилено.
— Пазарът на недвижими имоти в Мантон обаче не ме интересува — заяви тя и се засмя още по-пресилено.
В смеха ѝ нямаше веселие и това се дължеше на самата нея. Смееше се на заблудите си, на преследващите я демони. Изпита горчивина, защото знаеше, че заплахата на Стравински да я убие ще я лиши от сън през нощта.
— По-добре да отидем в Монте Карло — предложи Дмитрий, сякаш бе прочел мислите ѝ. — Какво ще кажеш да се настаним в „Ривиера Палас“? Така няма да се налага да запомняме ново име. — Наведе се към нея, посочи с глава възрастната английска двойка, заета със старо издание на „Таймс“, послуша шумоленето на хартията и зашепна: — В Монако положително ще е по-приятно и се надявам оживлението там да ти помогне да се успокоиш. Освен това оттам до Кан не е далеч. Нали трябва да отидем и при Ернест Бо!