Мадмоазел Коко и ароматът на любовта
- Автор: Марли Мишел
- Серия: Музи #8
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Емас
- ISBN: 9789543573950
- Переводчик: Ваня Пенева
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Мадмоазел Коко и ароматът на любовта». Краткое содержание книги:
— Революция! — ревна Стравински. — Аз съм композиторът. Единствен аз интерпретирам тези ноти правилно. Всички вие грешите. Свирите фалшиво, фалшиво, фалшиво!
Сергей Дягилев скочи от стола.
— Трябва да се погрижа за Игор, иначе ще се стигне до бойкот на оркестъра!
Стравински въртеше между пръстите си водната чаша, пълна догоре с водка. Светлината, падаща през цветните стъкла на куполния покрив, носен от колони, се пречупваше в напитката и я изпъстряше със сини, жълти и червени точки. Двамата с Дягилев седяха на една маса в кръглото фоайе на хотела — по-точно, Стравински не седеше, а се бе излегнал в бароковото кресло.
„Оживяват страданията на Христос“, помисли си Дягилев и пийна малко шампанско, за да си вдъхне смелост. Предстоеше му труден разговор. Налагаше се да ободри своя композитор, но нямаше представа какво да му каже. Не бе в състояние да изрече фрази от рода на „Не си струва да се мъчиш заради Коко“ или дори „Коко е мръсница“, макар да съзнаваше колко утешително ще прозвучат. Не, той дължеше на меценатката си поне малко лоялност.
— Тя е лъжкиня — процеди ядно Стравински. — Лъжкиня и измамница!
— Я стига — махна сърдито Дягилев. — Всички жени са непостоянни. Днес искат едно, утре — друго. Всеки път различно. — „Или друг мъж“, прибави мислено.
— Ще убия тази предателка — изръмжа Стравински, вдигна чашата и отпи голяма глътка.
— Ако ще ти помогне, направи го. Но само в мислите си, моля те!
Стравински го изгледа злобно.
— Какво означават тези думи? Естествено, че ще я убия! — Той остави чашата върху масата и протегна ръце. Пръстите му трепереха. — Ще положа длани върху тънката ѝ бяла шия и ще я удуша!
Заплахите бяха произнесени сериозно и стреснаха Дягилев. Голямата война и революцията в Русия бяха твърде брутални и струваха живота на хиляди добри хора, затова не биваше да се шегуват с насилственото причиняване на смърт.
Дягилев, естествено, също познаваше болката да си изоставен. Побеснял от ревност, беше изхвърлил от живота си Вацлав Нижински. Леонид Масин си бе отишъл, защото Дягилев реагира яростно срещу връзката му с онази танцьорка. Днес съжаляваше и за двете раздели. Не по лични причини, а като импресарио на балета, но се бе примирил. Ако беше убил някого от двамата мъже, сигурно щеше да се измъчва много по-силно.
— Остави Коко на мира — отрони умолително той. — Нищо не можеш да промениш и…
Млъкна, защото пианистът в залата бе започнал работа и звуците на пианото огласиха голямото помещение. Изненадващо музикантът не предложи на гостите на хотела задължителния джаз, а фолклорни мелодии. Първо импровизира фламенко, после песен от операта „Кармен“. „Наистина странно — помисли си Дягилев — най-испанската от всички опери е написана от французина Жорж Бизе.“
Стравински пренебрегна възраженията му. Явно вдъхновен от мелодията, отбеляза:
— Бих могъл, естествено, и да я пронижа с нож.
Грабна чашата си и се загледа във водката, сякаш тя съдържаше отговора на мислите му.
— Приятелю, ти преживяваш драма, но не се намираш на сцената.
— Каква трябва да е дължината на острието, та проникването да има ефект?
— Моля те, Игор! За какво мислиш? Става дума за човек, за крехка жена! Убийството е кърваво дело. Истинската кръв е много по-неприятна от сместа от глицерин, желатин и фуксин, която използваме в театъра.
Стравински отново отпи глътка водка.
— Добре де, няма да използвам нож. Прав си, Сергей. Ще я удуша.
Пак остави чашата върху масата. „В името на всички светии, той говори сериозно“ — каза си уплашено Дягилев.
Шеста глава
Мантон се оказа лошо решение. Хотел „Ривиера Палас“, избран от Габриел, изглеждаше много представителен: издигнат в подножието на една скала, с форма на средновековна крепост, с тераси, където растяха палми и лимонови дръвчета в огромни глинени гърнета, и с великолепно оформена градина. Ала атмосферата беше мрачна, сякаш се намираха в шотландски замък. Нямаше нищо общо с лекотата, която Габриел свързваше с Лазурния бряг и която търсеше в близостта на Дмитрий. Навярно меланхолията се дължеше и на многото гости от Северна Европа, дошли тук да се лекуват от испански грип, туберкулоза или ревматизъм.
През деня Габриел се чувстваше обкръжена от болести, нощем я преследваха демони. Заспиваше едва на зазоряване и оставаше в леглото до обед. Дмитрий обаче не се оплакваше. Ставаше сутрин рано и отиваше да играе голф или се разхождаше край морето. Разказваше ѝ как наблюдавал рибарите или италианските семейства с малки деца, които си играели в пясъка, фактът, че не прекарват заедно всеки час от почивката си, я гневеше. Налагаше се той да се съобразява с потребността ѝ от сън, а това не отговаряше на разбиранията ѝ.