Вихрената годеница
- Автор: Йохансен Айрис
- Серия: wind dancer #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордана Лишкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вихрената годеница». Краткое содержание книги:
— Питахте ли я дали би искала да ме види?
Жулиет беше забравила, че и Филип е в салона. Личността на Жан Марк засенчваше всичко наоколо. Племенникът пристъпи неуверено.
— Жулиет, ужасно се срамувам, че…
— Вие се срамувате, така ли? Тогава нека ви разкажа нещо за срама. — Жулиет стисна здраво перилото. — Катрин е дотолкова смазана от срам, че не желае да види лицето ви. Как да я убедя, че виновникът трябва да се срамува, а не жертвата. Кой знае защо, тя ви смята за толкова възвишена и благородна личност, че чувства, себе си омърсена и недостойна за вас!
— Точно обратното! Моля, позволете ми да я уверя в това! — Филип пристъпи още една крачка напред. — Искам да й кажа, че аз съм човекът, който би следвало да се срамува.
— Тя няма да ви повярва. Нима я познавате толкова малко? Ще помисли, че просто я съжалявате.
— Кажете й… но, няма значение. Как бих могъл да й обясня?
— Никак. — Филип изглеждаше толкова отчаян, че Жулиет почти се трогна. Беше слушала за прословутото му въздействие върху жените, но не беше предполагала, че сама ще попадне под очарованието му. — Навярно бихте могли да я посетите след няколко дни.
Лицето му грейна.
— И вие ще ми кажете, ако мога да направя нещо… за вас или за нея? За мен би било удоволствие да ви услужа.
— Добре, ще й кажа. — Жулиет тръгна по стълбата, усещайки загрижения му поглед в гърба си.
Паун и пантера, мина й през ума. Но двамата бледнееха пред тъмното, блестящо, загадъчно огледало, което представляваше Жан Марк Андреас.
Хрумна й нещо и тя се обърна към Филип.
— Бои и ленено платно.
— Моля?
— Когато ми се налага да стоя по-дълго вкъщи, трябват ми бои и ленено платно. Ще ми ги набавите ли?
Без да изчака отговора му, тя се обърна и изтича към стаята на Катрин.
— Мосю Жан Марк не е вкъщи. Бихте ли почакали в салона, докато съобщя на мадмоазел Жулиет за вашето посещение? — попита Робер и постави шапката и ръкавиците на Франсоа върху масата в средата на преддверието. — Мисля, че е горе в…
— Не. Заведете ме в градината. — Днес Ечеле не изгаряше от желание да влиза в схватка с острия език на Жулиет. Идваше направо от Националното събрание и беше възбуден и възмутен, защото му се беше наложило да изслуша отчети за новите кланета на Дюпре. Не би могъл да обясни защо дойде тук. Нямаше намерение да се обвързва с предложението на Жулиет да посещава редовно къщата и бяха изминали само няколко дни, откакто бе затръшнал след себе си тази врата и беше излетял ядосан навън. Но така или иначе, вече беше тук, можеше и да остане за няколко минути.
Робер примигна недоумяващо, а после кимна.
— О, вие желаете да видите мадмоазел Катрин? Разбира се, мосю. Заповядайте насам.
Франсоа се поколеба. Всъщност не изпитваше никакво желание да види и Катрин Вазаро. Макар и да смяташе себе си за достатъчно закоравял, за да изпитва съчувствие към някого, видът на Катрин предизвикваше у него желанието да я успокоява и закриля.
Робер го погледна въпросително и Франсоа го последва в преддверието, откъдето една остъклена врата водеше към градината.
Катрин Вазаро седеше на мраморната пейка до фонтана, скръстила ръце в скута си. Той забеляза, че беше облечена в синьо и че слънцето блести в светло кестенявите й коси.
— Мосю Ечеле е тук — каза Робер тихо. — Иска да ви види, мадмоазел Катрин.
— Така ли? — Катрин вдигна очи от скута си и надзърна покрай Робер. Намръщи се изненадано. — Франсоа. Вашето име беше Франсоа, нали?
— Да. — Той пристъпи и се поклони. Катрин му изглеждаше още по-крехка, отколкото последния път. Около очите й имаше тъмни сенки, а китките й бяха станали още по-тънки. — Очевидно не се храните добре.
— Нямам голям апетит. — Тя отново сведе поглед към ръцете си. — Да, сега си спомням. Вие ми се сърдехте за нещо.
— Не съм ви се сърдил. — Той седна на пейката от другата страна на алеята. — Или може би съвсем мъничко.
— Защо?
— Вие се бяхте предали. Човек никога не бива да се предава. Трябва да издържи, колкото и да е голяма болката. Това е единственият начин да оцелее, за да може да отмъсти.
— Аз не искам да отмъщавам.
— Разбира се, че искате — възрази той рязко. — Това е в природата на човека. Всеки е… — Франсоа спря, когато осъзна, че тя го гледа смаяно, сякаш й говореше на някакъв чужд език. Наистина Катрин със своята кротост, нежност и спокойствие беше като същество от друг свят. В нейния свят нямаше място за хора като Дюпре, за компромиси, борби за власт и кървави изстъпления.
Ечеле избягна погледа й, обзет от мъчителното предчувствие, че тя е обречена. Този свят не понасяше нежността. Беше слабост да се прощава. Това бяха безмилостните закони на живота.