Входът за рая — платен
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Нинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Входът за рая — платен». Краткое содержание книги:
Не искаше много — само да има нещо, на което да можеше да разчита и което да й послужи за опора. Деформиран крак, деформирана ръка, прекалено остър ум. Нямаше как да замени тези части с по-нормални. Надяваше се само на здрав и надежден десен крак, здрава и надеждна дясна ръка, приятно и симпатично лице. Гордостта нямаше нищо общо с това. Имайки предвид всичките й проблеми, симпатичното лице не беше за нея само желание да бъде красива, а беше начин да оцелее.
Когато заобиколи леглото, видя хлъзгавата гадина там, където я беше забелязала за последен път — свита под прозореца.
— О, скъпа, Лейни, трябваше да снимам с видеокамерата — каза Синсемила. — Щяхме да спечелим цяло състояние от онова предаване — „Най-смешните домашни видеоклипове“.
Лице. Очи. Можеше да загуби много. „Излез, махни се оттук“. Но те ще си я върнат отново. И къде ли ще бъде змията тогава? Навсякъде, навсякъде. Ами ако майка й я вземе с тях, когато отново тръгнат на път с караваната? В тази ламаринена съборетина на колела тя ще трябва да се съобразява не само със Синсемила и Престън, ами и със змията. А когато кръстосваш щатите със скорост сто километра в час, няма как да скочиш в движение и да избягаш.
Хванала пръта с двете ръце, Лейлъни се запита какво разстояние можеше да прелети една змия, когато скочи срещу жертвата си. Май някъде беше чела, че може да направи скок два пъти по-дълъг от собствената си дължина. В случай метър и половина — два метра. Значи нямаше да я стигне. Но ако гадината се окажеше прекалено амбициозна, винаги можеше да подобри резултата с още десет процента. Като герой от някоя откачена детска книга — „Малката змия, която скачаше нависоко“. Тогава нямаше шанс.
Лейлъни не беше способна на кой знае какво насилие, може би дори изобщо не беше способна да причини болка на друго създание. Тя никога не си мечтаеше да бъде майстор на бойни изкуства с ръце и крака твърди като желязо. Стилът на Клонк беше различен от стила „Нинджа“. Стилът на Клонк предполагаше да очароваш, да забавляваш, да впечатляваш. Но ако подобен подход имаше успех при учителите и настоятелите на училището, както и сред добродушните съседки, при змиите най-много щеше да ти помогне да останеш без око.
— Бягай, животинче, бягай — посъветва Синсемила змията. — Бягай, че лошата Лейни ще те стигне!
И най-малкото колебание щеше да повлияе на волята й. Затова Лейлъни трябваше да действа решително, докато още беше под въздействието на страха и яростта си. С изненада установи, че е готова да заплаче. Тогава замахна с пръта като с копие право към свитата на кълбо мишена.
Успя да удари змията, но само две-три секунди след това влечугото се опита да избяга.
— Бягай, животинче, бягай!
Продължи да удря. Притисна я и я смачка в стената. С всички сили удари отново и почти я разсече на две, но гадината отново се освободи. Не беше лесно да убиеш змия. Трудно, като да разбереш кой е истинският ти баща, като да научиш какво се е случило с брат ти, трудно като всичко останало в този скапан живот. Но не бива да се отказваш, трябва да опитваш, да замахваш.
Змията се изплъзна и се шмугна покрай стената под високия шкаф с чекмеджетата. Синсемила скочи в леглото.
— Опа, голям проблем. Разказа играта на животинчето и сега то се е свило под шкафа. Но то готви своето змийско отмъщение.
Лейлъни се надяваше да има петна от кръв по стената. Или ако змията нямаше кръв, нещо друго, което да подсказва, че му е нанесла смъртоносни рани. Но кръв нямаше, нито размазани вътрешности.
Кръглият край на пръта не беше така ефективен като остър нож, но със сигурност можеше да разсече змийските мускули, ако Лейлъни го натиснеше достатъчно силно. Макар че потните й длани се хлъзгаха по гладката стомана, със сигурност беше ранила влечугото.
Шкафът с чекмеджетата беше висок над метър и половина, широк около метър и двайсет и дълъг близо трийсет сантиметра. Змията беше някъде отдолу, под него. Когато Лейлъни затаи дъх, тя чу съскането на влечугото. Звукът отекваше в стените на най-долното чекмедже.
Най-добре е да се заеме с това същество, докато още е зашеметено и не се е опомнило. Отстъпи назад и коленичи с усилие. Легна на пода и погледна под шкафа.
Ако Смъртта имаше миризма, то със сигурност тя беше еднаква с миризмата на този килим. Гневът не я напускаше, продължаваше да й се гади.
— Я само чуй това умно змийче, чуй как крои план, както когато дебне мишка да я изяде.
Слабата червена светлина едва-едва проникваше до тъмната ниша под шкафа.