Входът за рая — платен
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Нинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Входът за рая — платен». Краткое содержание книги:
В далечината се чува сирена. Може да е пожарна, линейка, полицейска кола или пък бусче на клоуни. Е, добре, иска му се да е клоунско бусче, като ония дето ги показват в цирка. Всъщност по-вероятно е да е полицията.
Стария Жълтьо вдига глава към него, от устата му капе сок.
Колата с пуснатата сирена се приближава и в един момент се изравнява с караваната.
Глава 21
С широко отворена паст, оголени страховити зъби, двуостър трепкащ език, змията се стрелна във въздуха подобна на змиорка във вода. Само че е по-бърза от змиорката, по-бързо от ракета, право към лицето на Лейлъни.
Момичето се извърта, но и змията явно не е преценила удара си точно. Само човешката реакция не би била достатъчна, за да спаси от ухапване. Иначе всичко останало си беше наистина. Дори и Лейлъни да си беше въобразила съскането на влечугото, прелетяло покрай лявото й ухо, докосването на гладката и студена кожа до бузата й беше реално. От това „погалване“ я побиха ледени тръпки. Тя потрепери, за миг й се стори, че омразната змия се е промъкнала под тениската й и е пропълзяла до гърба й.
След като чу съскането (или си го представи), Лейлъни успя отново да се извърти навреме, за да види как „райското съкровище“ пълзи по пода, а блестящите пръстени на тялото й слетят като жълтици на червената светлина.
Змията не беше голяма, дълга между половин и един метър и дебела колкото показалец. Но когато се пльосна на пода и бясно се замята, беше страшна като питон или кобра. След краткия миг на ярост пепелянката сякаш се успокои и се плъзна плавно по килима като водите на течаща река. Блъсна се в стената под прозореца, сви се на кълбо и надигна отново глава, за да оцени ситуацията и за да се приготви за нов удар.
Накуцвайки с деформирания си крак, забравила всякаква грациозност, Лейлъни панически се втурна към коридора. Макар че трудно запазваше равновесие, тя успя да стигне до вратата и се хвана за дръжката за опора.
Трябваше да избяга от змията. Да се прибере в спалнята си. Да се опита да барикадира вратата и да не позволи майка й да влезе.
На Синсемила й беше забавно и през смях успокои дъщеря си:
— Не е отровна, глупаче! Тя е домашна змия. Трябваше само да видиш лицето си!
Сърцето на Лейлъни биеше като лудо. Тя дишаше тежко.
Стиснала дръжката на вратата, тя се обърна назад, за да види дали змията не я преследва. Влечугото обаче си остана свито под прозореца.
Коленичила върху матрака, майка й се друсаше като невръстна ученичка и караше пружините да скърцат, докато неистово се смееше.
— Не бъди толкова тъпа! Това е само едно хлъзгаво сладурче, не е чудовище!
Ето как стояха нещата: дори и да успееше да избяга в стаята си, пак нямаше да е в пълна безопасност, защото рано или късно щеше да й се наложи отново да излезе. Да си вземе храна. Да отиде до тоалетната. Щяха да останат тук още няколко дни и това същество можеше да се промъкне навсякъде. Щом излезеше, змията можеше да пропълзи в стаята й през трисантиметровия процеп между вратата и пода или пък понеже Синсемила щеше да я пусне вътре. И тогава влечугото щеше да изчака Лейлъни в собственото й легло. За подобно нещо нямаше да може да намери нито убежище, нито покой. Влечугото ще бъде господар на всяко кътче в къщата. Обикновено Лейлъни се задоволяваше само с едно нищожно ъгълче, едно скромно място за така желаното уединение, мака и Синсемила да можеше във всеки един момент да нахълта без предупреждение. Но сега змията нямаше да й позволи дори да си помисли за уединение. Нямаше да може да се спаси от терзанията, да си отдъхне на спокойствие даже когато Синсемила спи — защото змията не спеше. Лейлъни не можеше да живее така. Това вече беше прекалено.
Като подскачаше върху леглото и продължаваше да се хили идиотски, старата Синсемила отново я върна в действителността:
— Змията подскача — понг! Право във въздуха! А Лейлъни вика „Олеле!“ Също подскача и докуцуква до вратата като пияно кенгуру на състезание с чувал!
Вместо да продължи към коридора, Лейлъни пусна вратата и се върна до леглото. Страхът и гневът не й позволяваха да възвърне лекотата на движенията си. Дълбоко вътре в нея като вулкан изригна чувството за крайна несправедливост спрямо нея. Това чувство я разтърси от главата до петите.
— Малкото симпатично хлъзгаво животинче няма да те убие, Лейлъни. То иска това, което искаме и ние, мила моя. Малкото животинче иска любов. — Синсемила проточи думата „любов“ и отново се засмя.
Отровна или не, змията беше скочила върху лицето на Лейлъни. Върху нейното лице, което беше най-красивото в нея! Вероятно нямаше да има едри гърди, независимо че уверяваше Мики в противното. Когато седеше в ресторант със скрит под масата крак с метална скоба и деформираната ръка в скута, хората виждаха само симпатичното й лице и се усмихваха от умиление. Отнасяха се към нея като към обикновено дете, в очите им нямаше съжаление, защото нищо в лицето й не подсказваше за недъгавост. Змията беше посегнала на лицето й и тя не се интересуваше дали влечугото е отровно или не. Защото можеше да промени необратимо живота й, ако беше забила острите зъби в носа или в бузата й. Тогава хората нямаше да се отнасят нормално към нея, а винаги щяха да си казват: „Бедното недъгаво момиченце. С тази малка недъгава ръчичка, малко недъгаво краче и ухапано от змия личице“.