Тайният кодекс
- Автор: Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайният кодекс». Краткое содержание книги:
Отначало тримата му синове — повикани с лично писмо от изчезналия — подозират грабеж, но истината се оказва много по-странна: като последно предизвикателство тираничният и ексцентричен Бродбент-баща изисква от синовете си да открият гроба му някъде по света, и то непременно заедно, превръщайки неприязънта си във взаимопомощ — ако искат да си получат наследството.
Пътешествието започва, но братята се опитват да играят един срещу друг, без да подозират, че съвсем не са единствените, решени да се състезават до смърт за съкровището. Най-ценното в него е древен лечителски кодекс на маите — плячка, пред която животът на братята Бродбент не струва пукната пара. Някой вече е платил милиони, някой е готов на всичко… И убийственото преследване набира страшна скорост.
Върнън внезапно изплува на повърхността, с лице към водата. Том го хвана и го обърна по гръб. Лицето му беше червено, очите — затворени. Изглеждаше мъртъв. Том го изтегли през водата до кануто и Пинго и Сали го прехвърлиха вътре. Том се стовари след него върху дъските и припадна.
Когато дойде на себе си, Сали се бе привела над него и русата й коса го обливаше като водопад. Тя чистеше следите от зъби по ръцете му, търкайки ги с тампон памук, натопен в спирт. Ризата му беше разкъсана над лакътя и по кожата му се виждаха дълбоки бразди. Течеше кръв.
— Върнън…?
— Добре е — каза Сали. — Дон Алфонсо му помага. Глътнал е малко вода и е бил ухапан гадно по бедрото.
Той се опита да седне. Имаше чувството, че ръката му гори. Черните мухи кръжаха над него по-досадни отвсякога и той ги вдишваше при всяко поемане на въздух. Тя го побутна леко:
— Не се движи. — Всмукна дима от лулата и го издуха около него, прогонвайки досадната напаст далеч. — Извади късмет, че анакондата има съвсем малки зъби. — Тя продължи да почиства раните му.
— Ох! — Том легна отново, вперил поглед в зеления балдахин над главата си, който бавно отминаваше. Колкото и да се напрягаше, не видя и петънце синьо небе. Листата закриваха всичко.
30.
Тази вечер Том лежеше в хамака и държеше превързаната си ръка. Върнън се беше съвзел и помагаше наоколо. Дон Алфонсо вареше някаква непозната птица, която Кори отстреля за вечеря. В палатката беше задушно, въпреки вдигнатите странични стени.
Бяха минали само три дни, откакто Том бе напуснал Блъф, но му изглеждаше цяла вечност. Конете му, хълмовете от червен пясъчник, сякаш гравирани срещу синьото небе, щедрата слънчева светлина и прелитащите орли на Сан Хуан… Струваше му се, че всичко това се бе случило на някой друг. Беше странно… Беше отишъл в Блъф със Сара, годеницата си. Тя обичаше коне и живота на открито така, както и той, но Блъф се оказа твърде тих и спокоен за нея и един хубав ден тя натовари колата и си тръгна. Том тъкмо беше изтеглил голям кредит от банката, за да създаде своя собствена ветеринарна практика и не можеше да изостави всичко. Нито пък го искаше. Когато тя си замина, той осъзна, че ако трябваше да избира между Блъф и нея, щеше да избере Блъф. Това се случи преди две години и оттогава не беше имал връзка с жена. Повтаряше си, че не му трябва. Че спокойният живот и красотата на мястото засега му стигат. Работата му на ветеринарен лекар беше доста и изтощителна, а възнаграждението — почти нулево. Намираше го обаче за достатъчно. Все пак никога не забрави страстния си копнеж по палеонтологията, детската си мечта да търси кости на динозаври, останали в скалите. Кой знае, може би баща му беше прав, че това е само една амбиция, която с времето ще надживее.
Той се обърна в хамака, ръката му пулсираше, и погледна Сали. Междинната стена беше вдигната, за да се проветрява и тя лежеше в хамака си и четеше една книга, която Върнън носеше — „Утопия“. Утопия. Това е, което си мислеше, че е намерил в Блъф. Но истината беше, че бяга от баща си.
Е, вече нямаше да бяга от него.
Някъде в дъното чу Дон Алфонсо да раздава отсечено заповеди на Кори и Пинго. Скоро миризмата на задушено месо проникна вътре. Гледаше как Сали чете, как обръща една след друга страниците, отмахва по някой кичур коса от челото си, усмихва се и отново прелиства. Беше красива, макар и доста опърничава.
Тя остави книгата настрана.
— Какво гледаш?
— Хубава книга, а?
— Страхотна — усмихна се тя. — Как се чувстваш?
— Добре.
— Беше като истински Индиана Джоунс.
Том вдигна рамене.
— Просто не можех да стоя и да гледам как змията изяжда брат ми. — Всъщност, изобщо не искаше да каже това. Той я помоли: — Разкажи ми нещо за годеника си, за този прословут професор Клайв.
— Добре — усмихна се Сали при спомена. — Отидох в Йейл да уча при него. Беше ми научен ръководител. И ние просто… Ами-и-и, не знам кой не би се влюбил в Джулиан. Той е блестящ. Няма да забравя, когато се срещнахме за първи път на седмичното факултетско шери. Мислех си, че изглежда като типичния академичен плъх, но… Приличаше на Том Круз.
— О?
— Разбира се, не външността е главното в него. Това, което наистина впечатлява, е умът му.
— Разбирам. — Том впери поглед в тялото й: кой знае защо се усъмни в претенциите на Джулиан за интелектуална чистота. Джулиан беше мъж като всеки друг — само че по-малко почтен, отколкото мнозина.