Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
Те живеят с гордостта, че все пак някой и нещо на този свят зависи от тях.
На дъното на тази типична съветска феодална стълба стои крепостният народ. Онзи народ, който по законите на феодализма е прикрепен завинаги към дадено място и дадена работа и който няма право:
да не харесва решима,
да се съмнява във феодалната идеология,
да има свое мнение и да го изказва,
да критикува феодалите,
да се организира свободно,
да избира свободно,
да пътува свободно,
да сменя работа свободно, да разполага с продуктите на труда си,
да се ползува от справедлив съд,
да има своя религия,
да бъде третиран човешки от милицията,
да слуша чужди радиостанции,
да чете книги, неодобрени от феодалите,
да не служи във феодалната армия,
да бъде себе си.
Единственото право, което крепостният народ има, е безропотно и усърдно да произвежда блага за феодалните касти и да се надява, че те ще оставят нещичко й за него. В качеството му на производствен добитък крепостникът има право на известни медицински и социални грижи, за да го поддържат работоспособен.
Това е структурата на съветския феодализъм, която е гръбнакът на режима у нас и във всички източноевропейски страни под съветски контрол.
В СЯНКАТА НА ВИТОША
На стената, точно срещу масата, на която сега пиша, съм окачил една снимка, стара пощенска картичка. Всеки път, когато случайно или нарочно я погледна, тя неспасяемо ме връща назад към хора, картини и събития, които са сякаш „от заник слънце озарени“. И всеки път се чудя на странното чувство за разстояние — колко близо съм аз до тях и колко далече са те от мен. Това е общ изглед на Княжево, гората и Витоша отпреди войната. Познавам всеки кът от тази картина, познавам измененията, настъпили естествено с времето, старите и новите къщи, старите и новите пътища, старите и младите хора, които живееха там. Това беше светът на моето детство и младост, на по-късните години и светът, в който изтръпнал се взирах в часа на моето заминаване. За мен малко картини по света съдържат толкова завладяващо чувство за красота, естественост и вечност. Колко утрини съм посрещал по билото на Люлин и колко залези съм изпращал от билото на Витоша. Когато бях малък, баба ми казваше, че Витоша и Люлин тихо разговаряли и че понякога човек можел да ги чуе. И аз дълго и упорито се ослушвах да ги чуя. Години по-късно разбрах, че този разговор не беше размяна на думи, а размяна на ветрове, облаци, на гръмотевици и светкавици, слънце и звезди, размяна на утринен смях или вечерни усмивки, или на неспокоен раздвижен мрак, на птици, дивеч и ловци… Помня хайките за бялата вълчица, която сновеше между манастирската гора в Люлин и връх Селимица на Витоша и която никога не убиха, помня петъчното шумно шествие на владайчани, тръгнали пешком на пазар, и самотния монах от манастира „Свети Крал“, който вървеше пеша до София, защото трамваят бил „дяволска работа“, и върволиците туристи или скиори от различни поколения… Струва ми се, че бих могъл да разказвам с часове на тема „Общ изглед на Княжево“…
Ала когато погледна в лявата част на снимката, където черното петно на княжевската гора е прорязано от панорамния път между Княжево и Бояна — обзема ме друго, студено и противно чувство. Това вероятно е същото чувство, с което всеки чувствителен човек би откликнал, когато чужди и нечисти ръце докоснат скъпи семейни реликви. Това беше нашата гора, на княжевци. И панорамният път, от който София и софийското поле се виждат като на длан, беше мястото, където обичахме да се разхождаме. В гората нямаше алеи, а пътеки, по които мнозина от нас срещаха сладостите и горчивините на първата любов. Там броехме куканията на кукувицата, разписвахме се по дърветата, съчинявахме сантиментални слухове, изповядвахме се един на друг и говорехме за бъдещето, което от тази височина изглеждаше просторно…
И това бъдеще ни изненада в деня, когато войници със сини шапки и шмайзери застанаха на всеки завой на панорамния път. Помня изненадата от първата ми среща с тях, когато открих, че този тих и интимно наш път се оказа превзет от въоръжени до зъби „сини шапки“, които грубо и заповедно подвикваха на всеки минувач:
„Не се спирай! Движение!“
После част от гората се оказа заградена с висока бодлива мрежа, зад която, спотаени между стволовете на дърветата, дебнеха часовои. Хората, които живееха от долната страна на пътя, бяха изгонени, жилищата им иззети и в тях се настани цял батальон на вътрешните войски, които пазеха натрапниците, окупирали всички вили и сгради от горната страна на шосето. После изникнаха караулки, от които през цялото време дебнеха нечии очи. Движението на всеки минувач по пътя биваше проследявано от появата му на първия завой до изчезването му зад последния. Бинокли и фотографски обективи се присъединиха към дулата на шмайзерите. Понякога часовоите искаха да си показваме паспортите, друг път като луди се втурваха, блъскаха ни и крещяха: „Дръпни се от пътя!“ — и покрай нас профучаваха две или повече чайки. Този отрязък от панорамния път беше най-охраняваното място, което съм виждал през живота си. По-късно сините шапки изчезнаха и бяха заменени с равностоен брой милиционери и офицери от Държавна сигурност, които изпълняваха същите функции. Пак в тия години, веднъж, когато отивах на разходка с жена си, милиционери ни забраниха да минем по пътя с категоричното: „Разкарай се и много не питай!“