Съкровищата на Дяволската планина
- Автор: Христофоров Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровищата на Дяволската планина». Краткое содержание книги:
— Гледайте добре във водата! Ще видите как пясъкът се издува и изскачат като светкавица паранеите. Те се движат под пясъка.
Непоносимо слънце като прожектор осветяваше водата на рекичката. Ясно видяхме как блестящият пясък се надига на дълги ивици.
Мартин Ларсензвей се засмя невесело и попита: — Как ще прегазим рекичката? Тия малки чудовища ще ни разкървавят. Не можем да се борим с тях. Ако се впият в краката ни, ще трябва да ги очистим със страшни болки. Силата им е малка, но страшна, защото са много. Няма никаква възможност да се отбие тяхната атака. Раните, причинени от паранеите, са заразителни, гноясват и дават тежки усложнения.
Намирахме се в безизходно положение. На всяка цена днес трябваше да проучим възвишенията от другата страна на рекичката. А ето че ни липсваха сили да превъзмогнем мъчнотията. Мост не можеше да се направи. Рекичката беше широка пет метра и отсрещният бряг бе стръмен. Дълги петметрови палми мъчно се носят по стръмния бряг. Иван Горилата го нямаше още. Нашето проучване беше застрашено или трябваше да се задоволим с това, което знаем за емералдите от тая страна на рекичката. Наоколо нямаше високи дървета. Нищо не можеше да се направи. Най-после, запъхтян, Иван Горилата дойде при нас и се ухили:
— Вие защо не минете на отсрещния бряг?
— Чакаме тебе, ти знаеш да плуваш в плитка вода — каза Игор Незнакомов.
Иван Горилата, без много да му мисли, си свали цървулите и искаше да нагази, но аз го спрях:
— Дай на мене, аз ще ти пренеса чантата.
Той ме изгледа странно и срещна усмивката на Мартин Ларсензвей.
— Драги мой, лесно не ще можеш да преминеш тая малка рекичка. В пясъка има паранеи.
— По дяволите — изрева като ужилен Иван Горилата, взе една пръчка и разбърка пясъка. Червените хищници с издути устни се нахвърлиха на пръчката.
— Ами сега, какво да направим? Я Да отидем по-нагоре, дано намерим места за скачане или някоя теснина да направим мост. Така и така сме си взели отпуск за цял ден от шефовете.
— Бабаити, уплашихте се от едни червени рибки — промърмори Игор Незнакомов.
Разделихме си по едно парче кора касава за дъвчене, понеже нямахме тютюн, и като гъски се наредихме и тръгнахме по брега.
Слънцето като грамадно златно кълбо се показваше зад някакъв черен облак, надвесен над Дяволската планина. Мъглите долу по река Карао не се бяха още вдигнали. Червените кварцитови скали стърчаха зад реката.
Малките паранеи, излезли над пясъка, гонеха сенките ни и ни се подиграваха, че са ни уплашили.
Варовикът от двете страни на рекичката беше силно натрошен, с наклон към вира. Коритото на рекичката не изменяше своето ниво. Само бреговете ставаха по-високи и по-стръмни. След около два километра теснината на бреговете се затвори и видяхме откъде извира водата на тая къса рекичка. Там вароввикът беше розово мраморизиран и разкъсан. Под него изтичаше като от тунел все така спокойно водата на малката рекичка. И тук пясъкът се движеше бавно по дъното, което значеше, че и паранеите идваха отдалече. Розовият цвят на мраморизирания варовик идваше от лежащите около него червени кварцитови наслаги.
Съществуваше теория, с която до известна степен можеше да се обясни генезата и парагенезата на смарагдите: те са се образували във варовика след ерупцията на риолита.
Минахме на другия бряг на рекичката. В едни келяви шубраци, изникнали в пукнатина, ни пресрещнаха два гущера игуана. Убихме ги и ги дадохме на парзнеите да се забавляват. Такива шубраци имаше много и слънцето ги напичаше. Под всеки шубрак трябваше да махаме с мачетите, за да не бъдем изненадани от някоя змия. Едно беше сигурно: че змиите ще бъдат отровни. Водна змия в рекичка не може да вирее, защото паранеите ще я унищожат.
Тръгнахме по брега. Варовикът беше повдигнат И натрошен, кръстосан от риолитови прожилки. Вследствие натрошаването на много места варовикът беше ероидиран доста дълбоко и разкриваше по-долните си наслаги, които лежаха върху риолита. Много парчета от тоя по-ниско лежащ варовик бяха разпукани и в някои от тях намерихме малки и по-големи смарагди и берил. Необезпокоявани от змиите, ние можехме да прегледаме цялото пространство до вира.
Събирахме нови мостри от варовика със скъпоценни кристали и тръгнахме по обратния път.
Жегата и жаждата ставаха непоносими. Напечените варовици излъчваха топлина, която пареше. Просто тичахме, за да избегнем топлината. Там, по-долу, зад другия бряг на рекичката започваше свежата прохлада между палмите, храстите и благото. Имаше нещо странно в тая топлина, което извикваше страшна умора, леност и замаяност. Водата в рекичката се движеше така бавно, флегматично, каго че ли съвсем не течеше. Никакво изпарение не освежаваше въздуха.