Скрити тайни

Докато не се погледна в огледалото.

Под лявото му око имаше превръзка, на слепоочието — още една. Дясното му око приличаше на изгнил домат. Освен това навсякъде имаше синини, охлузвания и една ужасна цицина на челюстта. С една дума, каза си Нейт, изглеждаше ужасно.

С кърпа, вързана на талията, той се върна в спалнята точно когато Меган влизаше.

— Извинявай. — Тя стисна устни, за да не каже нещо глупаво. — Аманда спомена, че може да искаш допълнителна възглавница и още кърпи.

— Благодаря. — Стигна до леглото и се просна с въздишка на истинско облекчение.

Доволна, че може да направи нещо полезно, Меган забърза до леглото да му нагласи възглавниците и да изпъне чаршафа.

— Искаш ли да направя нещо, да ти донеса нещо? Още лед? Супа?

— Не, всичко е наред.

— Моля те, искам да помогна. Трябва да помогна. — Не можеше повече да се сдържа и положи длан на бузата му. — Наранили са те. Толкова съжалявам, че са те наранили.

— Само натъртвания.

— По дяволите, не ставай глупав, не и когато те гледам в очите, не и след като виждам какво са ти направили. — Тя се остави на гнева и го погледна безпомощно в очите.

— Знам, че си ми ядосан, но няма ли да ми кажеш какво да направя?

— Май е най-добре да седнеш. — Когато Меган го послуша, Нейт пое ръката и имаше нужда да я докосне, както и тя него. — Плакала си.

— Малко. — Погледна разранената му ръка. — Почувствах се толкова безпомощна долу, докато те гледах така. Остави се на Коко да се погрижи за теб, а мен дори не погледна. — Очите й отново се върнаха към неговите. — Не искам да те загубя, Натаниъл. Тъкмо те открих и не искам да направя някоя нова грешка.

— Всичко опира до него, нали?

— Не, не. Всичко е заради мен.

— Заради каквото ти е сторил — поправи я мрачно Натаниъл.

— Добре, така е. — Тя повдигна ръката му към бузата си. — Моля те, не си отивай сега. Все още нямам всички отговори, ала когато Холт каза, че си ранен… Сърцето ми спря. Никога не съм била толкова уплашена. Означаваш много за мен, Натаниъл. Нека се погрижа за теб, докато се оправиш.

— Ами… — Той се размекваше и посегна да я погали по косата. — Май Дюмонт ми направи страхотна услуга този път.

— Какво искаш да кажеш?

Нейт поклати глава. По всичко личеше, че мозъкът му се бе размекнал от хапчето и болката. Нямаше намерение да й казва, поне все още не. Но пък Меган имаше право да знае.

— Двамата, които ме нападнаха тази вечер. Дюмонт ги беше наел.

Цветът се стопи от лицето й.

— Какви ги говориш? Искаш да кажеш, че Бакстър им е платил, за да те нападнат? За…

— За да ме поочукат, това е. Аз бих казал, че се е ядосал, задето го хвърлих във водата, и е искал да си отмъсти. — Опита се да се намести, ала лицето му се изкриви от болка. — Щеше да е по-умно да си похарчи парите за професионалисти. Тези бяха някакви нещастни аматьори.

— Бакстър е виновен за това? — Пред погледа й падна мъгла. Тя затвори очи, за да е сигурна, че всичко ще се оправи. — Аз съм виновна.

— Как ли пък не. Изобщо не си виновна, няма такова нещо. Той какво ли не причини на вас със Сузана и децата. Страхливият копелдак дори не може да се бие сам. — Нейт подръпна косата й. — Не забравяй, че аз спечелих. Той така и не получи онова, за което бе платил.