Камъните на елфите
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #2
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Полина Миланова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Камъните на елфите». Краткое содержание книги:
Ще падне ли Забраната? Ще се срути ли затворът, в който преди безброй столетия е прокудено злото?
Така продължава епичната сага за Шанара - омагьосващ разказ за приключения, магия и митове.
— Има и още нещо, Уил — друидът внимателно търсеше думите си, — което може би също не е за пренебрегване. Магията на тези камъни не е била предназначена за обикновени хора, а за елфи. Те наистина са се предавали от поколение на поколение, но само между елфите…
— Да не би да смяташ, че причината е в това, че аз не съм — същински елф? — довърши мисълта му Уил.
— Не е толкова просто… — поколеба се Аланон. — Дядо ти също е бил само наполовина елф…
— Щом той ги е използвал, и аз би трябвало да мога — напрегнато размишляваше Уил.
— От една страна, кръвта на елф ти помага — обясни друидът, — но от друга, човешката кръв ти пречи. С други думи, в теб се сблъскват две противоположни влияния, но кръвта на елф е само малка част от цялото, което пък допълнително усложнява нещата…
— Но все пак нещо подобно е било и при дядо ми…
— Не и в такава степен, Уил. На теб ще ти бъде по-трудно…
— Аланон — втренчено го погледна южнякът, — ти си знаел всичко това, нали? И нищо не си ми казал. Изражението на друида остана непроменено.
— Какво трябваше да ти кажа, Уил? Че ще се сблъскаш със сериозни затруднения? Че не съм сигурен дали ще се справиш? Каква полза щеше да има да чуеш това? Само щеше да тръгнеш предварително обезверен… И може би, да намериш смъртта си в Тресавището.
Уил се изправи и неспокойно закрачи напред-назад из стаята.
— Само че това би могло да се случи отново, нали така? И никога няма да бъда сигурен в крайния изход… Няма що, много успокоително! Ами ти? Как посмя при това положение да повериш защитата на Амбърли точно на мен? Съзнаваш ли какво ще стане с нея при един евентуален неуспех?
— Съзнавам и още как! — друидът удари с юмрук по масата. — Но нямах друг избор, не разбираш ли! Затова още веднъж ти повтарям — повярвай в себе си, вместо да се самосъжаляваш! Бих искал да дойда с вас, бих искал да мога да ти помогна, но, уви, мога само да ти дам кураж… Разбери, и аз имам нужда от помощта ти, Уил Омсфорд! Моята магическа сила не е достатъчна, за да бъдат спасени елфите! Трябва да направим и невъзможното, за да успеем! Защото сме останали само ние двамата — ти, с твоите камъни на елфите и аз, с магията, която владея. За съжаление вълшебствата на Стария свят отдавна са загубени за елфите…
— Не се боя за себе си, а за Амбърли — въздъхна Уил. — Представи си, че не успея…
— Трябва да успееш — твърдо каза друидът. — Не може да не успееш. Направи го заради Амбърли!
— Само ако зависеше от мен…
— А от кого зависи? — усмихна се Аланон. — Дядо ти навремето също се измъчваше от съмнения, не вярваше, че притежава сила, способна да унищожи Владетеля от Уорлок. Но все пак успя.
Спогледаха се безмълвно. Светлината на газовата лампа озаряваше лицата им. После Аланон бавно се изправи.
— Имай повече вяра в себе си, южняко. Веднъж вече успя да преодолееш съпротивата и да пробудиш магията. Защо да не успееш пак? Сигурен съм, че ще успееш. Ти си наследник на Шанара — силен и неустрашим род, не забравяй това, когато отново те налегнат съмнения.
Той му подаде ръка, здраво стисна неговата и продължи бавно, сякаш изричаше заклинание:
— Вярвам, че ще откриете Свещения огън и ще се върнете в Арбърлън живи и здрави…
Погледите им отново се срещнаха.
— Надявам се да е така — тихо отвърна Уил.
Ивънтайн Елеседил остана в кабинета си дълго след като тримата бяха тръгнали. Седеше в креслото неподвижен, загърнат в мантията си, вперил поглед в самотния пламък на газовата лампа. Потънал в мислите си, дори не усети, че отдавна е минало полунощ.
Най-после въздъхна и се изправи. Угаси лампата и уморено закрачи към спалнята си. Амбърли тръгваше на разсъмване. Оставаше му само да я чака и да защитава Арбърлън, докато тя се върне.
Докато старият крал се отдалечаваше по коридора, Неузнаваемия не го изпускаше от очи.
А в гората, недалеч от Арбърлън, Дагда Мор възбудено крачеше напред-назад и червените му очички проблясваха. Този път нямаше да има прошка. Щеше да ги унищожи до крак. Но първо щеше да се погрижи за момичето.
Погледна към близките шубраци, щракна с пръсти и към него с израз на вярно куче се приближи Косача.
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Призори небето над Арбърлън беше металносиво, покрито с кълбести облаци. Докато южнякът и момичето се облекат и закусят, заваля. Дъждът, който отначало леко барабанеше по стъклата, скоро заплющя като порой. В далечината отекваха гръмотевици.