Камъните на елфите
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #2
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Полина Миланова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Камъните на елфите». Краткое содержание книги:
Ще падне ли Забраната? Ще се срути ли затворът, в който преди безброй столетия е прокудено злото?
Така продължава епичната сага за Шанара - омагьосващ разказ за приключения, магия и митове.
Аланон не отговори нищо на това и мълчаливо зачакаха завръщането на Амбърли.
— В безопасност ли е там горе? — изведнъж попита Уил. Друидът само кимна.
Амбърли се взираше в Елкрис почти парализирана от страх. Смразяващото усещане се засилваше и й пречеше да мисли. Амбърли се чувстваше като кукла, навита на пружина — сякаш друг вместо нея движеше краката й. Пристъпи още една крачка напред, коленичи и наведе глава. Чакаше. Най-после сякаш немощна, костелива старческа ръка я докосна по рамото. Беше Елкрис. В гърдите й нахлу пареща вълна. Тя заплака.
Доста време бяха мълчали, когато Уил изведнъж си спомни нещо странно и любопитството му надделя:
— Аланон? Друидът го погледна.
— Има още нещо… Защо пред Съвета каза, че Амбърли ще си почине някой и друг ден, а после се оказа, че тя трябва да отиде незабавно?
— Отдавна чаках да ми зададеш този въпрос, Уил Омсфорд — отвърна Аланон с присъщата си леко насмешлива усмивка.
— А ще получа ли отговор?
Аланон кимна.
— Да, но той няма да ти хареса. Направих го за заблуда на противника. Сред приближените на краля има шпионин.
— Откъде знаеш? — едва чуто попита Уил.
— Я помисли. Когато пристигнах в Паранор, демоните вече бяха там. Забележи — не ме бяха преследвали, а ме чакаха. Значи са знаели предварително. А откъде? Само Ивънтайн знаеше, че съм се върнал в Четирите земи. Само с него споделих плана си да се върна в Паранор, за да видя дали в историческите ни хроники случайно не е споменато Хранилището. Предупредих го да мълчи и съм сигурен, че не е споменал на никого за разговора ни… В такъв случай остава едно-единствено обяснение — били сме подслушвани. Някой ни е предал.
— Направо не е за вярване — озадачен поклати глава Уил. — Нали сам каза, че никой не е знаел за завръщането ти?
— И аз това се чудя… Шпионинът трябва да е някой в непосредствена близост до краля — може би някой от охраната или от домашните помощници… във всеки случай, добре че тогава не споделих с краля къде е Амбърли — нищо чудно да бяха се добрали до нея преди мен… — Той потръпна при тази мисъл и погледна южняка. — А можеха и на теб да ти видят сметката…
Уил усети кожата си да настръхва. За пръв път беше благодарен, че друидът понякога спестява част от информацията. И изведнъж се сепна:
— Ами Съветът? Не смяташ ли, че каза твърде много? Представи си, че шпионинът е бил в залата…
— Надявам се да е бил — загадъчно се усмихна друидът. — Точно на това разчитам. Демоните и без това вече знаят кои сме тук и защо сме тук. Тъй че в този смисъл няма да научат нищо ново. За тях е важна единствено информацията, че Амбърли смята да си почине няколко дни. Те ще планират действията си с оглед на това, а за нас е ценна всяка минута преднина.
— Не ми е съвсем ясно… — въздъхна Уил.
— Ще ти стане — увери го друидът. — Имай малко търпение. Съгласен ли си?
Уил мрачно кимна. И да не беше съгласен, нещата едва ли щяха да се променят. Вече добре познаваше Аланон.
— Ще те помоля само за едно — сложи ръка на рамото му друидът. — Нека засега това си остане между нас. Не казвай нищо на Амбърли — и без това е достатъчно уплашена. Уил обеща. Този път и двамата бяха на едно мнение.
Миг по-късно видяха Амбърли. Идваше към тях бавно, обронила глава. Лицето й беше пребледняло, очите трескаво блестяха. Личеше си, че беше плакала.
Друидът се спусна към нея, взе я в прегръдките си и я остави да се наплаче. Тя се отпусна в ръцете му и прошепна през сълзи:
— Ти беше прав, Аланон…
Трепереше като лист. Разтвори шепата си и Уил видя в нея нещо, което приличаше на гладка сребристобяла перла. Семето на Елкрис.
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
След малко излязоха от Градината на Живота така безшумно, както бяха дошли. Промъкнаха се покрай Черната стража незабелязани, със спуснати ниско над лицето качулки, и се отправиха към града. Друидът не им даде никакво обяснение накъде ги води, а и те не посмяха да попитат. Вървяха мълчаливо — най-отпред Аланон, след него Уил и отзад — Амбърли, която вече едва се държеше на краката си. От време на време Уил я поглеждаше загрижена Самият той отдавна имаше нужда от почивка и можеше да си представи как се чувства момичето, въпреки че тя изобщо не се оплакваше. По едно време той все пак тихичко й прошепна: „Дръж се, още малко остава“, въпреки че изобщо не знаеше накъде са тръгнали. Искаше му се да я окуражи и тя го погледна благодарно.
След малко различиха очертанията на кралския дворец и Аланон им направи знак да го последват. Промъкнаха се откъм южната страна под прикритието на боровете и излязоха пред един тъмен прозорец на равнището на земята. Зад спуснатите завеси не се долавяха никакви признаци на живот, но след краткото почукване на Аланон някой отвътре изведнъж се раздвижи, дръпна крайчеца на завесата и ключалката щракна.