Камъните на елфите
- Автор: Брукс Терри
- Серия: Шаннара #2
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Полина Миланова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Камъните на елфите». Краткое содержание книги:
Ще падне ли Забраната? Ще се срути ли затворът, в който преди безброй столетия е прокудено злото?
Така продължава епичната сага за Шанара - омагьосващ разказ за приключения, магия и митове.
— Още по-добре — отбеляза Аланон. — Никой няма да пред положи, че ще тръгнете в такова време.
Загърнати в дългите плащове с качулки, те последваха друида. Той ги поведе към западния край на града, откъдето започваха стръмните склонове на Каролан. Придвижваха се почти пипнеш ком покрай градинските огради, а когато отминаха и тях, гледаха да се придържат в сянката на дърветата. Духаше остър пронизващ вятър и дъждът плющеше в лицата им, въпреки че се опитваха да се движат приведени. Ботушите им шляпаха в дъждовните потоци или затъваха в разкаляната земя.
В самия край на града се издигаше някаква самотна постройка, която приличаше на обор. Аланон се запъти натам. Стените й бяха порутени, прозорците — изпотрошени, а вратата зееше, но все пак беше някакъв подслон. Яслите отдавна бяха празни, но във въздуха още се усещаше острата тръпчива миризма на тор. Тримата изтръскаха и изцедиха доколкото можаха подгизналите си плащове и в същия миг се появиха като изпод земята двама елфи гвардейци. Аланон се обърна към Амбърли и й каза:
— Разполагаме с не повече от пет минути.
Момичето го изгледа учудено.
В дъното на конюшнята имаше нещо като малка стаичка. Аланон тръгна натам. Южнякът и момичето го последваха. Зад дървената преграда ги чакаше Криспин, а също и някаква жена със спусната ниско пред лицето качулка. В мига, в който ги видя, жената отметна назад качулката и Уил видя чертите на Амбърли, с тяхното изящество и мекота, и същите ясни очи, но вече със ситни бръчици около тях. Майката на Амбърли! Все пак друидът беше удържал обещанието си. Двете жени се хвърлиха в прегръдките си. Останалите излязоха безшумно и ги оставиха насаме в малката стаичка.
— Добре се справихте. Не са ви проследили — обърна се друидът към младия гвардейски капитан.
Криспин и другарите му бяха загърнати в сиво-кафяви пелерини, имитиращи цветовете на гората. На поясите им бяха затъкнати остри ножове, а на гърба на всеки висяха меч, лък и стрели. Криспин кимна за поздрав на Уил и размени няколко думи с другарите си. Само след миг гвардейците плъзнаха във всички посоки, безшумни като сърни.
Петте минути изтичаха. Равномерното почукване на дъждовните капки сякаш отмерваше времето. Най-после Аланон се приближи до дървената преграда и тихо почука. Амбърли и майка й се появиха с подпухнали зачервени лица. Аланон хвана ръката на момичето и я задържа в своята.
— Време е, принцесо! Криспин ще ви изведе от града. Аз ще остана тук с майка ти. — Той помълча и добави: — Спокойно, моето момиче. Ти ще се справиш.
Амбърли само кимна и за последен път се притисна до майка си. Аланон се обърна към Уил:
— Късмет, Уил Омсфорд! Помни, че разчитам на теб.
И той се отдръпна назад, а младият Криспин поведе южняка и момичето, като им прошепна:
— Стойте плътно зад мен.
После остро изсвири, за да даде сигнал на гвардейците си, и тръгна, без да се обръща. Уил и Амбърли го последваха.
Криспин сви по една пътека, която отиваше на изток към Каролан. От време на време като сянка край тях се мяркаше някой от останалите гвардейци и след миг потъваше отново в горския гъстак.
Пътеката се изкачваше все по-нагоре и все повече се стесняваше, гората почти се сключваше около тях. Мокрите от дъжда дънери проблясваха от двете им страни, а долу, през сребристата изтъняваща мъгла се виждаше да лъкатуши река Песнопойка.
Изкачването продължи дълго и беше доста мъчително заради хлъзгавата разкаляна почва под краката им. В далечината се чуваше грохотът на придошлата от дъжда река — грохот, който бе по-силен дори от воя на вятъра.
Неочаквано излязоха от гората и се озоваха пред един от притоците на Песнопойка. На няколко крачки от тях се полюшваше стар шлеп, натоварен с някакви щайги и покрит с платнище.
Криспин се запъти право към него и помогна на южняка и момичето да се качат. Настани ги на сухо в импровизираната кабина под платнището и им забрани да излизат оттам, докато не им каже. Когато очите им свикнаха с полумрака под платнището, Уил и Амбърли забелязаха складираните в единия ъгъл хранителни продукти, боеприпаси и завивки.
Два дни останаха така — опрели гръб на щайгите, потънали в мислите си. Усещаха равномерното клатушкане на шлепа, слушаха монотонното барабанене на дъжда по платнището и гледаха през един тесен процеп смраченото металносиво небе. Лека-полека изпаднаха в мечтателно полусънно състояние, но да се спи беше невъзможно. От време на време задрямваха, за да се събудят още по-отпаднали и унесени. Крайниците им се схванаха, мускулите и ставите ги боляха, а от непрекъснатото люшкане започна да им се повдига.