Блус в лятна нощ
- Автор: Конрой Пат
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иглика Василева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Блус в лятна нощ». Краткое содержание книги:
— Странен поглед върху нещата — каза той.
Обърнах се към мъжа с изпито лице и профил на светец. Мрачната мършава фигура му придаваше ожесточеност, която липсваше в кадифения му глас.
— Когато бяхме малки, смятахме, че вие с мама сте любовници. Всъщност не смятахме, а бяхме сигурни.
Свещеникът се усмихна, но не изглеждаше разтърсен от това откровение.
— Изглеждахте твърде близки — продължих. — Когато бяхте заедно, между вас като че съществуваше нещо тайно и недоизказано — шепот, докосване на ръцете, после дългите разходки в гората. Баща ми беше полудял от ревност. Винаги те е мразил.
— А, съдията! — каза отчето. — И той нищо не разбра. Веднъж ме попита съвсем направо и добави, че разполагал с доказателства, че сме любовници. Дори твърдеше, че е писал на папата.
— А бяхте ли любовници? — попитах.
— Не, но се обичахме — каза отец Джуд.
— Но защо? Какво беше това привличане?
— Това не беше привличане — каза, — а цяла история.
— История ли?
— Познавам я много отдавна. Отпреди да срещне баща ти.
— Е, и? — подканих го аз.
— Нашите души намират утеха една в друга — рече свещеникът. — Свързват ни тайни. Отколешни тайни.
— По-добре ми говори направо на латински. Може би повече ще разбера — казах.
— Знаеш ли нещо за детството на майка си?
— Разбира се.
— Какво?
— Родена е в планините на Северна Каролина. Израснала е в Атланта. Срещнала е баща ми в Чарлстън.
— Както си и мислех, нищо не знаеш — рече той.
— Във всеки случай знам повече от теб — рекох и бързо добавих, — приятелю.
И двамата потънахме в пълно мълчание, после той рече:
— Не, не знаеш... — Изчака цели десет секунди, преди да довърши изречението си — ... приятелю.
Паркирах колата на мама и двамата влязохме в болницата. Тръгнахме право към интензивното и аз махнах на братята си, докато отчето ги отмина, сякаш бяха невидими. Остави куфарчето си до леглото на мама, а устните му вече нашепваха молитви, докато се приготвяше за последното причастие. Но преди да започне, отец Джуд коленичи до мама, взе ръката й, целуна дланта й, прибра пръстите й в шепата си и тихо заплака.
Тъй като държанието му ми се стори странно и непристойно, аз се оттеглих до прозореца. Загледах се през щорите към реката, мъчейки се да направя присъствието си незабележимо. Отец Джуд бе труден човек — с ледена сърцевина и фъртуни по периферията. Винаги бях възприемал близостта му с мама като лична обида.
Гласът му ме сепна.
— Те не знаят какво сме преживели с теб, Луси. Не знаят как сме стигнали дотук.
Думите му ме изненадаха, както и сълзите. Стоях до леглото на умиращата ми майка, опитвайки се да не чувствам нищо, но в същото време се мъчех да проумея този затворен в себе си, сух, жилав свещеник. Собствените ми сълзи като че бяха пресъхнали, замръзнали, превърнали се в бучка лед, загнездена така дълбоко у мен, че нито можех да я достигна, нито докосна или разтопя. Що за човек бях, щом не можех една сълза да пророня край смъртния одър на собствената си майка? Мама ни бе възпитала да бъдем силни, твърди мъже и затова сега не можеше да получи от нас полагащата й се порция сълзи. Обърнах се към отец Джуд, който се подготвяше за светото причастие. Запали две свещи и ми ги подаде. Утреня, вечерня и полунощница, причастие и освещаване, акатисти, тропари и канони, „Помилуй нас, Господи“ и „Добра майко на преблагия Цар“. Няма момче, което да е обичало повече възвишения език на църквата! Отецът пристъпи към леглото на мама. Излетелите от устата му думи запърхаха край мен като гълъба на Светия дух.
Отец Джуд, във виолетов епитрахил, допря разпятието до устните на Луси. Но тъй като тя беше в безсъзнание, пък и в предсмъртна агония, не можа да го целуне, ала въпреки това той й опрости всички грехове и безсмъртната душа на Луси сигурно вече блестеше като новоизсечена монета — непорочна и бяла.
Отец Джуд поръси със светена вода леглото на мама, а после и мен. Подаде ми малка черна книга, отвори я на една страница и ми посочи с пръст. Очите ми попаднаха на думите: „Господи, Боже наш, избави този дом от лукавия, прати Твоя ангел-пазител да го закриля, дарувай му мир и блага и възпри всяка злина. В Тебе вярваме, Господи!“ Капките светена вода се застичаха по лицето ми.
Спомних си колко често като малък се бях молил татко да умре след някой от неговите гуляи и сега тази мисъл отново се появи в главата ми. Отец Джуд се беше успокоил, погълнат от формалностите на богослужението, улисан в самия ритуал.