Блус в лятна нощ

Тръгнах от Уотърфорд по прашните селски пътища към абатството, сгушено в полутропическата гора на трийсет мили от Чарлстън, Южна Каролина. Неговата изолация не бе случайна. Тук, сред омарата от лагуната на река Купър, мълчаливи мъже с обръснати глави се бяха оттеглили от света, изцяло отдадени на самота, духовност и спартански живот.

Тук мълчанието, тишината и постите бяха на почит. Всяка сутрин мъжете издигаха глас във възхвала на Бога — повечето от тях стари, слаби и крехки като стъкло. Продаваха яйцата и меда от стопанството си на местни посредници — баптисти и методисти, — които ги разпродаваха из целия щат. Винаги съм смятал, че това са най-странните хора на света, въпреки че Мепкинското абатство често служеше за убежище на мама и всички нас по време на най-тежките запои на баща ми. Обикновено отивахме там, за да се скрием от пиянските изстъпления на татко и да лекуваме ранените си души. Настанявахме се в стаите за гости и всеки ден посещавахме литургиите заедно с останалите монаси, а мама и отец Джуд често излизаха да се разхождат в гората и се губеха с часове. В детството си бях напълно убеден, че мама е влюбена в този загадъчен и сдържан мъж.

Докато карах по дългата алея, която водеше към манастира, едно малко червено лисиче с живи очички и дръзка муцунка изскочи от гората и спря на пътя. Гледаше с немигащ любопитен поглед. След миг обаче майка му излетя откъм гората, грабна го за врата и бързо го върна в леговището.

Дивата природа, помислих си аз, ето какво ми липсваше в Италия — общуването с нечовешкото и неопитоменото.

Отец Джуд ме чакаше до камбаната, чийто звън разделяше строго разпределените часове в живота на монасите. Беше висок мъж с фигура на чапла, с лице на плашливо тревопасно и с изражение на леко неуравновесен човек. В отношенията си с хората той бе тромав, нетактичен и прекалено недоверчив. За мама нямаше никакво съмнение, че отец Джуд е самата святост, но в моите очи той правеше вярата да изглежда много повече като неизлечима меланхолия. Почти не си отвори устата през целия път обратно към Уотърфорд. Накрая попита:

— Бог липсва ли ти? — Простотата на въпроса ме сепна.

— Защо питаш, отче?

— Защото навремето ти беше много религиозно момче — отвърна.

— Тогава вярвах и във феи — казах. — Десет цента под възглавницата ми стигаха, но сега са ми нужни по-солидни доказателства.

— Майка ти ми каза, че си изоставил католическата вяра — рече той.

— Така е — отвърнах аз, скривайки раздразнението си. — Това не значи, че съм загубил вкус към живота.

— Вкус към живота. Само това ли означава църквата за теб?

— Не — отвърнах. — Означава още и Инквизицията. Франко. Мълчанието на папата по време на Холокоста. Абортите. Противозачатъчните средства. Безбрачието на свещениците.

— Ясно — каза той.

— Това, разбира се, е само върхът на айсберга — казах.

— А Бог? — попита. — Какво ще кажеш за него?

— С него сме като скарани любовници — отвърнах.

— Защо?

— Защото и той помогна за самоубийството на жена ми. Не в истинския смисъл на думата, разбира се. Но ми е по-лесно да обвинявам него, отколкото себе си.