Блус в лятна нощ
- Автор: Конрой Пат
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иглика Василева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Блус в лятна нощ». Краткое содержание книги:
Тръгнахме по пътека от тухлички към главния вход. Вътре къщата изглеждаше набързо обзаведена; сякаш всичко бе случайно купено, а не специално подбирано и всяка стая беше по-стерилна на вид от предишната. Няколко английски гравюри, изобразяващи ловни сцени, висяха на стената във всекидневната: бледи, немощни англичани, яздещи до хрътките си по гипсовите стени на Южна Каролина.
Ледар сякаш прочете мислите ми и каза:
— Майк е много чувствителен по отношение на ловните си гравюри. Домът му в Лос Анджелис е пълен с тях.
— Разбирам — отвърнах. — А къде е самият стопанин?
— Той се обади от летището по мобифона си — отвърна тя. — Всеки момент ще бъде тук. Нека те предупредя: каза, че след вечеря ще пристигнат някакви мистериозни гости за по едно питие.
— А ти как си дошла? Не видях друга кола отпред.
— С моторницата на татко. Пресякох реката и ето ме тук — каза Ледар.
— Значи продължаваш да си на „ти“ с реката — възхитих й се аз.
Тя се усмихна.
— Мога ли да помогна с вечерята? — попитах.
— О, не ти ли казах? — учуди се тя. — Трябва да я сготвиш.
— Чудесно!
— Нали ти пишеш готварски книги. Аз пиша само сценарии. Трябваше да се досетиш. Татко ми връчи цял леген скариди.
— Тогава ми помогни да ги изчистя. Взела ли си спагети?
— Всичко съм взела. Майк ми нареди да заредя къщата и аз изкупих магазините на Чарлстън.
Неписан закон е, че хора, които не готвят и не са кулинари, притежават най-хубавите и най-добре обзаведените кухни и в това отношение Майк не правеше изключение. Застанали един до друг пред безупречно чистия му кухненски плот, ние с Ледар започнахме да чистим скаридите — извадихме бялото месо от бледите им полупрозрачни черупки. С остър нож махнах дългата мастиленосиня вена, която минаваше от главата до опашката.
— Работиш ли по проекта на Майк? — попитах.
— Не сме се събрали тук случайно. — Ледар кимна. — Майк бе чул за майка ти и веднага ми се обади в Ню Йорк. Не се е отказал от идеята и ти да участваш по някакъв начин. Всъщност как е майка ти? Доколкото разбирам, още няма подобрение.
— Пълна неизвестност — отвърнах, а после тактично смених темата.
— Ти къде си отседнала? При вашите ли?
— Засега — отвърна тя. — Предполагам, че ще ми трябват поне шест месеца подготовка, преди да напиша и един ред. За теб все още има запазено място в проекта. Ще бъда много щастлива, ако го заемеш.
— Това не е за мен, Ледар.
— Помисли си. Майк гледа много сериозно на тази работа. Ако нещата потръгнат, това ще бъде най-дългият сериал в историята на киното.
Погледнах дали водата за спагетите е завряла.
— В този град не са се случили толкова неща, че да има материал за сериал. Не са се случили достатъчно неща дори за рекламен клип от шейсет секунди.
Ледар ме погледна.
— Ние с теб сме двама от главните герои... разбира се, в по-късните епизоди. Имената ще бъдат други, всичко ще бъде романизирано, но ще сме вътре.
— Майк, разбира се, ми спести тази подробност.
В същия миг чухме, че пред входа спира кола. Майк влезе в къщата тичешком.
— Джак, съжалявам за майка ти — каза той и ме прегърна. — В Холивуд има най-малко стотина души, за които бих платил, само и само да им се случи една левкемия, а Бог я раздава на такива прекрасни хора като майка ти.
— Благодаря ти, Майк.
— Здрасти, скъпа. — Майк целуна Ледар по бузата. — Ужасно се радвам, че ви виждам и двамата. Вече не мога да се позная в този Лос Анджелис. Вчера съм крещял като луд на една деветнайсетгодишна хлапачка, при това стажантка. Разплаках я. След това не можах да си намеря място.
— Ти си известен с това, че крещиш на хората — каза Ледар.
— Но аз не обичам да крещя. Това не е истинското ми „аз“.
— Сигурно е, щом продължаваш да го правиш — подхвърлих. — Искаш ли нещо за пиене?
— Разбира се, и то не сода — отвърна Майк. — Направи ми един коктейл.
— Не мога — рекох. — Аз съм американец.
— Тогава бърбън — каза той.
— За мен също, Джак.
Приготвих питиетата и седнахме на покритата веранда, където човек можеше да вдиша уханието на градината и аромата на града. Бях благодарен за този малък отдих от дежурствата в болницата.
— Джак — започна Майк, — дължа ти извинение за начина, по който се държах във Венеция. Тогава не бях на себе си, просто не бях аз, а задникът, в който съм се превърнал за мой срам. Държа се така, защото в нашия бранш нещата така се правят. Всички се присмиват на приличното поведение и любезността... а на добротата се гледа с откровено презрение. Чувствам се ужасно, но се надявам, че ще ми простиш.