Гнездо на усойници (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гнездо на усойници (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
През пролетта на 1523 година Роджър Шалот заминава за Лондон с господаря си Бенджамин Даунби — млад учен, призоваван от краля винаги, когато трябва да се разплете особено мистериозен случай.
Франческо Албрици, официален пратеник на Флоренция в английския кралски двор, е бил застрелян в главата посред бял ден на лондонска улица, а убиецът сякаш се е изпарил.
Кардинал Улси, вуйчо на Даунби и дясна ръка на крал Хенри VIII, възлага на племенника си да открие престъпника. На път към Лондон Даунби и Шалот трябва да вземат със себе си и сър Едуард Трокъл, някогашен придворен лекар.
Но когато двамата пристигат в самотната къща на стария лекар, откриват трупа му във вана, пълна с кръв. Роджър Шалот е изпълнен с лоши предчувствия, но никой не може да се противопостави на кралската воля — Бенджамин и Роджър заминават за Флоренция, за да открият кой е убиецът на Франческо, да предадат тайно съобщение на кардинал Джулио Медичи и да отведат един флорентински художник със себе си в Англия.
Задачата изглежда изпълнима — но действителността се оказва убийствено различна…
Разгледах рисунката, търсейки някаква следа. Бях сигурен, че Борели, очевидно талантлив художник, е бил жестоко убит, само защото може би е знаел прекалено много.
Бенджамин почука по скицата.
— Не е картината, но освежи паметта ми. Елате! Да се върнем във вилата. Албрици ни чакат, както и убиецът!
Погледнах го с отворена уста.
— Господарю, знаеш ли кой е?
— И да, и не, драги ми Роджър. Чувал ли си за les luttes de la nuit, нощните битки? Това са дуели, в момента на мода в Париж. Три-четири луди глави, понякога и повече, се събират в тъмна празна стая. Вратите се затварят и дуелът започва. Този случай е нещо подобно. И преди сме преследвали убийци, Роджър, но този път е малко по-различно.
— Искаш да кажеш, че убиецът не е само един?
— Да — съществуват и онези, които му дърпат конците.
— Кажи ми — прошепна Мария. — Моля те, кажи ми.
Бенджамин я погледна и се усмихна.
— Не мога. Но когато се върнем във вила Албрици, трябва да оставим убиеца да разбере, че знаем малко повече от него — той се усмихна по-широко. — Или нея.
Излязохме от къщата и тръгнахме обратно по улиците. Бенджамин нае две момчета, които да носят фенери пред нас, докато стигнахме кръчмата, където бяхме оставили конете си. Градските порти бяха затворени, но един мърморещ пазач ни пусна да излезем през страничната врата. Тръгнахме по пътя, който водеше вън от града. Беше красива нощ — небето бе ясно и звездите блестяха като диаманти над нас. Лек топъл вятър се носеше от хълмовете, носейки уханието на бор и лозя.
Мария досаждаше на Бенджамин да й каже какво знае, но накрая се отказа и връщайки си доброто настроение, пое пред нас на магарето си. Приведох се към господаря си и го попитах за името на убиеца. Когато ми го прошепна, бях удивен.
(Извинете, ето че дребният ми капелан отново се върти на стола и хвърля перото на масата — трябвало да разбере веднага! Едно хубавичко перване през кокалчетата го вкарва в пътя. Хиляда пъти съм му казвал, че докато му диктувам спомените си, няма да избързвам! Още няма да разкрия какво предстои. Същият беше, когато го заведох да гледа „Ричард III“ на Уил Шекспир преди около година. Между действията непрекъснато ме питаше: „Какво ще стане сега, господарю? Какво ще стане?“, пречейки на философските ми разговори с младата красавица, която ме придружаваше онзи ден. Голям досадник е! Но аз си отмъстих. В края на пиесата, когато всички останали замеряха с гнили плодове нещастния Бърбидж, изпълняващ ролята на злодея, аз метнах всичко, което имах, по капелана си!)
Господарят ми обясни сбито основанията за заключенията си и млъкна. Заинтригувана от нашето шушукане, Мария изостана, за да се изравни с нас.
Когато пристигнахме, вила Албрици се къпеше в светлина и музика. Както казах, беше празник и семейството се забавляваше. Бяха седнали отново в красивата градина и вечеряха агнешко, задушено в масло и гарнирано с ароматни треви. Всички бяха добре подпийнали. Алесандро също беше тук, държеше се за раненото рамо и ме гледаше нацупено. Но аз се зарадвах да видя в очите на дамите обожанието към героя, което нарасна, когато Мария описа как съм се бил в кръчмата. По изрично настояване на Бенджамин тя не спомена кардинала, Борели или Господаря на Осмината. Аз, разбира се, веднага забравих за болките в главата и ръката и започнах да се държа като герой. Синьор Родриго беше много любезен.
— Елате, присъединете се към нас.
Бях трезвен като съдия. Ефектът от виното, което бях изпил в кръчмата, отдавна бе преминал и аз унило играех ролята на Хектор, който се е върнал от война. Извиних се за мръсните си дрехи. Докато Бенджамин и Мария миеха ръцете и лицата си с розова вода, отидох в конюшните да проверя как са конете ни, преди да се върна в стаята си и да се преоблека. Докато се събличах, тихо ругаех всички владетели, защото откакто беше започнала тази история, бях загубил повече хубави дрехи, отколкото цялата минала година. Бях чисто гол, когато някой почука на вратата.
— Влез! — извиках.
Помнейки, че убиецът е наблизо, отидох до дисагите си и увих една кърпа около най-ценната част от тялото си. Когато се обърнах, видях Бианка, застанала на прага с блеснал поглед. Облизваше устни, сякаш беше юница, а аз най-надареният бик в Смитфийлд.
— О! — каза тя с престорено съжаление. — Мастър Шалот, целият си в рани.
Приближи се, полюлявайки се леко от чашите вино, които беше обърнала, притисна тялото си, стегнато в копринената рокля, плътно до моето, вдигна пълничкото си хубаво лице, запърха с мигли и отвори леко устни.
— Да те превържа ли? — попита гърлено и се засмя. — Когато се върна, те подуших, преди да те видя. Мастър Шалот, ти си истински мъж — ръката й се спусна надолу и сграбчи гениталиите ми. — О, да!