Пясъчните крале

— Мисля, че да — отвърна тя.

— Вярваш ли на моята история? — попита Ройд.

— Странна и чудна история, капитане. Ако е измислица, готова съм да ти стана ученичка. Справил си се отлично. Ако е истина, тогава и ти си странен и чуден човек.

— Истина е — отвърна тихо призракът. — Меланта…

— Да?

— Притеснява ли те, че съм те… наблюдавал? Че съм те гледал, без да го знаеш?

— Малко — отвърна тя. — Но мисля, че мога да те разбера.

— Гледах те, когато се съвкупяваш.

— О? — възкликна тя и се усмихна. — Мисля, че съм доста добра в това.

— Няма как да го зная — отвърна Ройд. — Но отстрани изглеждаше наистина добра.

Тишина. Тя се помъчи да не обръща внимание на равномерното капене вляво.

— Да — каза след дълго колебание.

— Да, какво?

— Да, Ройд. Вероятно бих правила секс с теб, ако това е възможно.

— Как разбра какво си мисля?! — В гласа на Ройд внезапно се прокрадна страх и неовладяна тревога.

— Лесно — отвърна Меланта малко изненадано. — Аз съм подобрен модел. Не беше трудно да се досетя. Казах ти, помниш ли? Винаги ще съм три хода пред теб.

— Не си телепат, нали?

— Не — призна Меланта. — Не съм.

Ройд мълча дълго и накрая призна:

— Сега вече наистина се поуспокоих.

— Чудесно.

— Меланта — добави той, — само още нещо. Понякога не е твърде умно да си много ходове напред. Разбираш ли ме?

— Какво? Не, май не те разбирам. Изплашена съм. Твой ред е да ме успокоиш, капитане.

— От какво се изплаши?

— От това, което става тук. Не разбираш ли?

Ройд не отговори.

— Мисля, че знаеш нещо — продължи Меланта. — Издаде тайната си, за да не инжектираме на Ласамер есперон. И когато въпреки това бяхме готови да го направим, ни заповяда да спрем. Защо?

— Есперонът е опасно лекарство.

— Има нещо друго, капитане. Опитваш се да се изплъзнеш. Какво уби Тейл Ласамер? Или може би трябва да попитам кой?

— Не съм аз.

— Един от нас тогава? Или волкрините?

Ройд не отговори.

— Има ли чуждоземец, на борда на твоя кораб, капитане?

Тишина.

— Намираме ли се в опасност? Аз в опасност ли съм, капитане? Не ме е страх. Това значи ли, че съм глупачка?

— Аз харесвам хората — проговори най-сетне Ройд. — Обичам да качвам на кораба пътници. Вярно е, че ги наблюдавам. Но това не е чак толкова лошо. Най-много харесах Кароли и теб. Няма да позволя да ви се случи нищо.

— Какво може да ни се случи?

Отново никакъв отговор.

— Ами другите, Ройд? Кристоферис и Нортуинд, Данел и Линдран, Ломи Торн? Ще се грижиш ли и за тях? Или само за мен и Кароли?

Мълчание.

— Тази нощ не си особено приказлив — отбеляза Меланта.

— Защото съм под напрежение — призна гласът. — А има някои неща, които е по-добре да не знаеш — заради собствената ти безопасност. Върви да спиш, Меланта Джирл. Достатъчно дълго разговаряхме.

— Добре, капитане — рече тя. После се усмихна на призрака и му подаде ръка. Ръцете им се срещнаха. Топлата мургава плът се смеси със сиянието. Меланта Джирл се обърна да си върви. Едва когато излезе в коридора, където бе светло, почувства, че трепери.