Синовете на Великата мечка
- Автор: Велскопф-Хенрих Лизелоте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Узунова-Калудиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синовете на Великата мечка». Краткое содержание книги:
Десетина ездачи се хвърлиха да го преследват. Разнесоха се изстрели. Ала куршумите биеха напразно и майорът заповяда веднага всички да се върнат. Барутът беше малко, след като врагът бе откраднал пристигащите муниции и бе унищожил с експлозията и последните припаси.
Неспокойно мрачно настроение цареше през тази нощ сред войниците. Никой не спеше. Всеки очакваше някаква нова дяволска шега от страна на избягалия вожд. Адамс несъзнателно си припомни настроението в блокхауса на Бен след убийството на Матотаупа, бащата на Токай-ихто.
Часовете минаваха един след друг. Адамс и Томъс бяха застъпили на второ дежурство до сутринта. Фермерският син не можеше да успокои мислите си. Напразно се мъчеше да си наложи да насочи цялото си внимание към околността, където сред царящия мрак много лесно можеше да се случи нещо съвсем незабелязано. Странно чувство изпитва човек, когато знае, че е последният от една банда, над която са надвиснали дебнещи отмъщението и смъртта. Последният ли?… Самият Ред Фокс, убиецът, беше още жив. Само че се беше скрил на сигурно място. Тук, край Ниобрара, Адамс бе останал единственият жив от златотърсачите. Съвсем непредпазливо той се бе изпуснал да каже на дакотския вожд, че все още не се е отказал да търси злато. Сега вече не можеше да има никаква милост за него. Адамс се ослуша и се опита да пробие мрака с поглед. Но той и сега все още не се бе научил да разпознава в мрака толкова неща, колкото умееше да вижда всеки индианец. Имаше разлика дали човек започва да се упражнява в това изкуство на две, или на двадесетгодишна възраст.
Наоколо всичко беше все така тихо и неподвижно. Само стръковете трева се накланяха от нощния повей.
— Гледай да се върнеш отново в своята ферма — неочаквано поде отново Томъс. — Ти още не знаеш какво означава цял живот да живееш сред вечни дългове като ратай или като ловец с капани. Тео и аз знаем какво означава това. Живо мъчение. Земя трябва да има човек и злато.
— Мълчи! — прекъсна го буйно Адамс. Томъс не млъкна.
— И за да ти кажа най-после истината, Адам Адамсън, твоят старец ни изхвърли, след като десет години му работихме като добичета. Нямал повече пари, така каза, трябвало да продаде и добитъка и да събере всичко, каквото може, та дано успее да плати. Затова ние дойдохме тук при теб. Сега вече го знаеш.
— Какво мога да ви помогна аз? И аз съм само един жалък беден дявол.
— Тогава да си мълчим и да стреляме по индианците, докато нас самите ни улучи някой куршум. И нашето положение не е по-добро, отколкото на червенокожите; всичко е все същото.
С това разговорът бе приключен. Адамс си помисли още веднъж за Токай-ихто, от когото всички се страхуваха и заради когото те стояха сега на пост. Адамс също се страхуваше от враждебността на дакотския вожд, ала въпреки това не можеше да изпитва омраза към него.
Твърде често Томъс и Тео, някогашните ловци на бобри и по-късни каубои, му бяха разказвали за Хари Токай-ихто и за Матотаупа, твърде дълбоко се бе врязал в съзнанието му споменът от онази вечер, когато той срещна за първи път Хари, вечерта, когато убиха Матотаупа. Сега Токай-ихто можеше да вдъхва уважение на високомерните сини мундири и бе успял да устрои на баща си, макар и след две години, погребална церемония, която никой от хората, които я бяха преживели, нямаше скоро да забрави. Това дори удовлетворяваше до известна степен Адамс. Токай-ихто искаше да отмъсти за едно убийство и да защищава своята земя. Така трябва да действува един мъж; Адамс прие враждебността на младия дакота като съвсем естествена, а омразата му — като безсмислена.
Най-после дойде утрото. Топла закуска нямаше. Всички хранителни припаси бяха унищожени от експлозията и войниците хапнаха с къркорещи стомаси от неприкосновения запас, който бяха носили със себе си по време на похода. Единственият от всички, който се нахрани добре, беше Тобиас. Той си беше наловил риба в реката. Кейт следеше жадно от известно разстояние как индианецът пече плячката си в горещата жарава. Ала Тобиас, който веднага би дал да се нахрани на всеки добре настроен към него индианец, не изпитваше никакво кавалерско чувство спрямо всякакви комендантски дъщерички. Изяде сам и последната риба.