Рейн-сан: Живеещият в сенките
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Живеещият в сенките». Краткое содержание книги:
— Явно добре се познават.
— Да.
Огледах се наоколо. Съседните маси бяха заети от групи японци в обикновени костюми на служещи. Въпреки глъчката те бяха твърде близо до нас, за да можем да водим личен разговор.
Наведох се към Наоми.
— Не очаквах да се върна — прошепнах.
Тя потрепери.
— Радвам се, че си тук.
Не знаех как да разбирам несъответствието между реакцията и думите й.
— Сигурно имаш много въпроси.
Момичето поклати глава.
— Просто искам да съм сигурна, че ще се забавляваш.
— Струва ми се, че се досещам защо се държиш така.
Наоми внезапно вдигна ръка и ме прекъсна.
— Какво ще кажеш за един танц по поръчка? — гласът й звучеше подканящо, обаче очите й ме гледаха сериозно и някак гневно.
Вторачих се в нея в опит да преценя какво е намислила, после отвърнах:
— Разбира се.
Запътихме се към същата стая, където преди няколко минути бяха изчезнали Мураками и Юкико. Вътре стоеше нигериец. Той се поклони и изтегли настрани полукръгъл диван с висока облегалка. Такъв имаше и от другата страна. Пристъпихме в отвора и нигериецът натисна предната половина към нас. Озовахме се затворени в кръгла мека стаичка.
Наоми ми даде знак да седна. Подчиних се, като наблюдавах лицето й.
Тя се отдръпна назад, без да откъсва очи от моите. Вдигна ръце към гърба си и чух, че смъква цип. После дясната й ръка се насочи към лявата презрамка на роклята й и започна да я плъзга по гладката кожа на рамото.
Изведнъж усетих вибриране в джоба си.
Мамка му. Детекторът за подслушвателни устройства на Хари.
Постоянно, прекъснато, постоянно. Което означаваше и аудио, и видео.
Наложих си да не се оглеждам наоколо и да не правя нищо, което може да изглежда подозрително. Отворих уста да й кажа нещо, нещо, каквото можеше да изрече всеки възбуден любител на танците по поръчка. Обаче тя се намръщи раздразнено и това ме спря. Наоми едва забележимо вдигна показалец от презрамката на роклята си към тавана. После леко наклони глава и го насочи към ухото си.
Разбрах посланието. Някой слушаше и наблюдаваше.
Не само тук. И на масата. Ето защо реакциите й бяха толкова странни. Но там не можеше да ме предупреди.
Разбрах и защо изглежда гневна. Дали бях просто американският счетоводител, за какъвто се бях представял, или поне неутрален клиент? В такъв случай мълчанието щеше да е най-безопасното поведение за нея. Или бях свързан с Мураками, от когото се страхуваше? В такъв случай мълчанието и предупреждението, което току-що ми беше отправила, щяха да бъдат опасни. Неволно я бях принудил да избира.
Обаче детекторът не бе вибрирал на масата. Тогава се сетих: Мураками. Ако масите се наблюдаваха, трябваше да изключват камерите, когато шефът е там. Предполагах, че никой не иска човек като Мураками да открие, че не са изпълнили това правило. А при предишното ми посещение в „Дамаск Роуз“ батерията на устройството още не беше се заредила. Затова не ме бе предупредило тогава.
Бръкнах в джоба си, за да го изключа, и кимнах, че съм разбрал.
Тя смъкна презрамката и изхлузи ръката си от нея, после бавно повтори същото с другата. След това скръсти ръце. Ноздрите й лекичко се раздуваха. Спря за миг и все още намръщена, със сковано тяло, спусна ръце. Роклята се изхлузи надолу, откри гърдите й корема й и се събра като черни вълни на кръста й.
— Можеш да ме докосваш — осведоми ме тя. — Само над кръста.
Изправих се, без да откъсвам очи от нейните. Наведох се напред и доближих устни към ухото й.
— Благодаря за предупреждението.
— Не ми благодари — прошепна в отговор Наоми. — Ти не ми остави друг избор.
— Не съм в комбина с тия хора.
— Нима? Тази вечер си се бил, нали?
— Защо смяташ така?
— Лицето ти е издрано. Пък и схванах шегата на Мураками за твоята „тренировка“.
Адонис сигурно ме беше одраскал. Изобщо не бях усетил.
— Откъде знаеш за тия боеве? — попитах я.
— Всеки знае за тях. Победителите идват тук и се хвалят. Понякога се държат така, като че ли ние сме глухи.
— Не бях там доброволно. Тренирам в едно доджо, поканиха ме на бой. Изобщо не подозирах за какво се отнася. Оказа се, че не съм там като зрител.
— Жалко за теб — прошепна Наоми.
— Ако си мислиш, че съм от тези хора, защо сега разговаряш с мен? Защо ме предупреди за подслушвателните устройства?
— Защото съм същата глупачка като теб — тя отстъпи назад и ме погледна с ръце на кръста, високо вирнала брадичка. После повдигна вежди и се усмихна. — Страх ли те е да ме докоснеш?
Наблюдавах лицето й. Имах нужда от информация, не от някакъв си танц по поръчка.
— Страх те е дори да гледаш, така ли? — подигравателно попита момичето.