Игра на сенки (Приказки за любовта)

Когато зората се пукна и оловното езеро се събуди с първата хладна сребриста мълния, прогоненият стоеше в малка кестенова горичка, високо над езерото и града, сред папрати и избуяли цъфтящи скоруши, мокър от роса. С угаснали очи, но все пак усмихнат, той гледаше втренчено чудния свят. Беше достигнал целта на своето инстинктивно блуждаене, бе така смъртно уморен, че изтръпналата от страх душа мълчеше. И преди всичко нощта бе отминала! Борбата беше изведена докрай, една опасност — преодоляна. Повален от изтощение, той рухна като мъртъв сред папрати и корени, на горската земя, с глава върху черните боровинки, за притъпилите се сетива светът се стопи. Свил ръце в юмруци, сред растенията, с гърди и лице върху земята, жадно се отдаде на съня, като че ли това беше последното, за което бе копнял.

В сън, от който по-късно можеше да си спомни само няколко малки откъслека, той видя следното: до някаква врата — изглеждаше като вход към театър — висеше голяма табела с огромен надпис, който гласеше (това не беше сигурно) или „Лоенгрин“, или „Вагнер“. Влезе в тази врата. Вътре имаше някаква жена, приличаше на кръчмарката от тази нощ, но също и на собствената му жена. Главата й беше преобразена, бе твърде голяма, лицето изменено в муцунеста маска. Обхвана го отвращение към жената, толкова силно, че заби нож в тялото й. Но друга жена, като огледален образ на първата, се приближи зад него и за отмъщение се впи с острите си силни нокти в шията му и искаше да го удуши.

Когато се събуди от този дълбок сън, той учудено видя гората край себе си, беше схванат от лежането на коравата земя, но освежен. С някаква тиха плахост сънят още звучеше в него. Каква странна, наивна и първична игра на фантазията — мислеше той, като в един момент се усмихваше, когато отново се сети за вратата с поканата за влизане в театър „Вагнер“. Каква идея, така да се изобрази неговото отношение към Вагнер! Този дух на съня беше суров, но гениален. Той улучваше главичката на гвоздея. И, изглежда, знаеше всичко! Театърът с надпис „Вагнер“ не беше ли той самият, не беше ли предложението да влезе в себе си, в непознатата земя на своята истинска същност? Защото Вагнер беше той самият, Вагнер беше убиецът и гоненият в него, но Вагнер беше и композиторът, човекът на изкуството, геният, изкусителят, той беше и склонността към наслада от живота, към еротика, към лукс — Вагнер беше събирателно за всичко потиснато, потънало, ощетено у някогашния чиновник Фридрих Клайн. А Лоенгрин, не беше ли той самият и Лоенгрин, странстващият рицар с тайнствената цел, когото не бива да питат за името му? Останалото беше неясно, жената със страшното лице-маска и другата с ноктите, ударът с нож в корема й му напомняше за още нещо, надяваше се да открие какво — настроението за убийство и смъртна опасност беше чудно и ярко примесено с това за театър, маски и игра.

При мисълта за жената и ножа в един миг Клайн ясно видя пред себе си своята брачна спалня. Веднага помисли за децата, как бе могъл да ги забрави! Представяше си как сутрин в своите нощнички се измъкват от малките легла. Мислеше за имената им, особено за Ели. Ох, децата! От очите му бавно се застичаха сълзи по съненото му лице. Той разтърси глава, вдигна се с немалко усилие и започна да събира по измачканите си дрехи листа и бучици пръст. Едва сега си спомни ясно отминалата нощ, голата стая с каменните стени в селската кръчма, чуждата жена на неговите гърди, бягството, своето лудешко странстване. Видя този малък, изопачен откъс от живота, както някой болен се вглежда в отслабналата си ръка или в обрива по своя крак.