Игра на сенки (Приказки за любовта)

Вече знаеше, че задушаващото чувство на страх преминаваше единствено тогава, когато той не се самопоучаваше и критикуваше, не човъркаше раните, старите рани. Знаеше — всичко болезнено, всичко глупаво, всичко лошо се превръщаше в своята противоположност, когато можеше да се познае като Бог, когато се тръгнеше по следата на дълбоките му корени, които стигат далеч отвъд болката и блаженството, доброто и злото. Знаеше го, но не можеше да направи нищо срещу това, злият дух беше в него, а Бог отново — само една дума, красива и далечна. Той се мразеше и презираше и тази омраза го обземаше, когато й настанеше часът, също нежелан и неотменен, както в други времена ставаше с любовта и доверието. И все така щеше да продължава! Отново и отново той ще преживява милосърдие и блаженство и отново проклетата им противоположност и никога животът му няма да тръгне по път, предписан от собствената воля. Топка за игра и плаващ корк — той вечно ще бъде блъскан насам и натам, докато стигне до края, докато някога една вълна го залее и го грабне смъртта или безумието.

Ох, дано бъде по-скоро!

Неизбежни се върнаха мислите, които отдавна му бяха толкова горчиво познати: безполезните грижи, безполезните страхове, безполезните самообвинения, а да се схваща тяхното безсмислие беше само още една мъка в повече. Възвърна се и представата, която той отдавна (струваше му се, че междувременно са изминали месеци) бе имал по време на пътуването: колко хубаво би било да се хвърли с главата напред на релсите под някой влак! Жадно се отдаде на тази представа и я вдишваше като етер: с глава напред; всичко на трески и парцали, струпано и премазано, всичко навито по колелата, смляно по релсите! Мъката му се вкопчи дълбоко в тази представа, с одобрение и наслада той слушаше, виждаше и преживяваше основното разбиране на Фридрих Клайн, усещаше сърцето и мозъка си разкъсани, стъпкани и изпръскани, главата, която го болеше, да се пръска, очите, които го боляха, да изскачат от орбитите си, черния дроб смазан, бъбреците — смлени, косата — отскубната, кости, колена и брада — превърнати в пепел. Тъкмо това той, убиецът Вагнер, е искал да почувства, когато е удавял в кръв жена си, децата си и себе си самия. Тъкмо това. Ох, той го разбираше толкова добре! Самият беше Вагнер, човек с добри заложби, способен да почувства божественото, способен да обича, но прекалено обременен, прекалено размишляващ, прекалено леко завладяван от умора, прекалено добре запознат със своите слабости и болести. Какво ли имаше да прави на този свят такъв човек, такъв един Вагнер, такъв един Клайн? Винаги пред очите му да зее пропастта, която го делеше от Бога, винаги да усеща, че пукнатината на света минава през собственото му сърце, уморен, съсипан от вечното възземане към Бога, което всякога завършваше с поврат, с падение, какво друго да направи един такъв Вагнер, един такъв Клайн, освен да се унищожи, да изличи себе си и всичко, което би могло да напомня за него, да се хвърли назад, в тъмното лоно, от което невъобразимото винаги отново и вечно изтласква образите в тленния свят? Не, нищо друго не беше възможно. Вагнер трябваше да си отиде, Вагнер трябваше да умре, Вагнер трябваше да се изтрие от книгата на живота. Може би беше напусто да се самопогубва, може би беше смешно. Навярно беше съвсем правилно всичко, което бюргерите оттатък, в оня, другия свят, казват за самоубийството. Но имаше ли нещо за хората в това състояние, което да не беше напусто, да не бе смешно? Не, нищо. Все още бе по-добре да сложи глава под колелата на влака, да усеща, че пращи, по своя воля да се потопи в бездната.