Игра на сенки (Приказки за любовта)
- Автор: Хесе Херман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Недялка Попова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Игра на сенки (Приказки за любовта)». Краткое содержание книги:
Но едва беше угасил светлината, и в паметта му потънаха къщата и стаята, и селото. Отново стоеше край езерото при Терезина и приказваше с нея, само с мъка можеше да си припомни днешния разговор и се съмняваше какво собствено й беше казал, дори дали целият разговор не беше само една негова мечта и фантазия. Тъмнината му се отразяваше благотворно — Бог знае къде ще се събуди утре.
Разсъни го някакъв шум край вратата. Дръжката на бравата леко се задвижи, нишка слаба светлина се промъкна и се поколеба в процепа. Учуден и вече в миг разбрал, той погледна нататък, макар още неопомнил се напълно. Вратата се отвори и със свещ в ръка се появи стопанката, боса, безмълвна. Тя го изгледа проницателно, а той се усмихна и протегна ръце, дълбоко учуден, без никаква мисъл в главата. Ето че тя вече беше редом и тъмната й коса лежеше на грубата му възглавница.
Не изрекоха ни дума. Запален от нейната целувка, той я привлече към себе си. Неочакваната близост и топлина на един човек до неговите гърди, чуждата силна ръка около врата му го разтърси странно — колко непозната му беше тази топлота, колко чужда, колко болезнено нови бяха и топлотата, и близостта — колко сам бе той, колко страшно сам и колко дълго сам! Между него и целия свят зееха пропасти и адски пламъци, а сега тук бе дошъл един чужд човек в безсловесно доверие и потребност от утеха, бедна, изоставена жена, така както той самият години наред беше изоставен и наплашен мъж, висеше на неговата шия и даваше и вземаше, и жадно пиеше капките наслада от оскъдния живот, търсеше опиянение и все пак плаха, неговите устни, играеше с тъжно гальовни пръсти с неговите, търкаше бузата си о неговата. Той се изправи над бледото й лице и я целуна по двете затворени очи и помисли: тя вярва, че взима, а не знае, че дава, при мен се спасява от своето усамотение и не подозира моето! Едва сега я видя, тази, до която цялата вечер беше седял сляп: видя, че тя имаше дълги, тънки ръце и пръсти, хубави рамене и лице, което отразяваше съдбовен страх и сляпа детска жажда, и едно полуплахо познание за малките прелестни пътища и умения на нежността.
Той разбра също и се натъжи от това, че дори и в любовта бе останал дете и начинаещ през дългия си хладен брак, отчаян, наплашен и въпреки това не и невинен, жаден, но и винаги с неспокойна съвест. Още докато с жадни целувки не се откъсваше от устата и гърдите на жената, още докато усещаше нейната ръка нежно и почти майчински върху косите си, той вече долавяше разочарование и натиск в сърцето, чувстваше, че лошото се завръща: страхът, и го пронизаха режещо ледени предчувствието и пояснението, че дълбоко в душата си не бе способен за любов, че любовта би могла да му донесе само мъка и зло вълшебство. Още преди да отшуми кратката буря на насладата, в душата му вече отвориха зло око плахост и недоверие и неохота срещу това, че беше взет, вместо сам да взима и да завладява, и предусет за отвращение.
Отново безмълвно жената се бе оттеглила заедно със светлината на свещта. Клайн лежеше в тъмнината и след заситеността дойде мигът, от който и по-рано, още преди часове, в толкова много предчувстващите далечни светкавици секунди се бе страхувал, лошият миг, когато пребогатата музика на новия му живот намери у него само уморени и разстроени струни и хиляди чувства на наслада изведнъж трябваше да бъдат заплатени с умора и страх. С разтуптяно сърце той усети да го дебнат всички врагове: безсънието, депресията, кошмарите. Грубият лен жулеше кожата му, бледа, нощта гледаше през прозореца. Невъзможно бе да остане тук и беззащитен да устои на надвисващите мъки! Ах, отново идваха вината и страхът, отново идваха тъгата и отчаянието! Всичко преодоляно, всичко минало се завърна. Нямаше спасение.
Забързан, той се облече, без светлина, потърси пред вратата прашните си обувки, заслиза тихо надолу и се измъкна от къщата с уморени, подкосени крака, тичаше отчаяно през селото и нощта, съпроводен от собствения си присмех, преследван от себе си самия, мразен от себе си самия.
4
Клайн се мяташе и отчайваше в борба със своя демон. Каквото неговите съдбовни дни бяха донесли като новост, познание и избавление в пияния, шеметен вихър на мислите и прозорливостта на миналия ден, бе придошло до вълна, чиято висота му бе изглеждала непоклатима, докато той вече взе да се свлича от нея. Сега отново лежеше в долина и сянка, още продължаваше да се бори, още тайно се надяваше, но дълбоко наранен. В течение на един ден, на един кратък блестящ ден, му се бе удало простото изкуство, познато на всяко стръкче трева. В един беден ден той бе обичал себе си, бе се чувствал единен и цялостен, неразделен на враждебни дялове, бе обичал себе си и в себе си света и Бога и нищо освен любов, утвърждаване и радост не се стичаше към него отвред. Ако вчера го бе нападнал разбойник, ако го бе арестувал полицай, това би било утвърждение, усмивка, хармония! И сега, посред щастието, отново бе рухнал, отново се бе смалил. Той сякаш отиваше на съд със себе си, докато душата му знаеше, че всеки съд е измамен и глупав. Светът, който в продължение на един чудесен ден беше проницаем и целият изпълнен от Бог, лежеше отново суров и тежък и всяко нещо имаше свой собствен смисъл и всеки смисъл отричаше всеки друг. Въодушевлението на този ден можеше отново да се отдръпне, да умре! То, святото, бе просто каприз и случаят с Терезина — въображаем, и приключението в кръчмата съмнителна, порочна история.