Господарката на Рим
- Автор: Куинн Кейт, Куин Кейт
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: СИЕЛА
- ISBN: 9789542807728
- Переводчик: Ана Лулчева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Господарката на Рим». Краткое содержание книги:
– Татко! – Сабина подръпна ръката на Маркус.
– Какво има? – Палата ѝ се беше свлякла назад и той я оправи, за да покрие косата ѝ. Дори и когато зимните ветрове не хапеха ожесточено лицата, олтарът на Минерва беше студено мраморно място. Никой не се доближаваше с непокрита глава.
– Защо боговете обичат повече белите бикове?
Понтифексът хвърли кръвнишки поглед, докато водеше бика напред, а Маркус сложи пръст върху устните на дъщеря си. Едвам се сдържа да не се разсмее. Бели бикове, бели лебеди, бели свине защо наистина боговете искаха жертвите им да са бели? С толкова много майки, молещи се за синовете си в Германия, били те от едната или от другата страна на бойната линия, в Рим не бяха останали почти никакви бели животни. След като си беше тръгнал, накуцвайки, от Сената, той отиде направо на пазара, за да търси жертвено животно, и плати невероятна сума за едно мършаво биче, чиито бутове не биха могли да нахранят дори и едно петчленно семейство.
– Боговете просто обичат кръв, Сабина Понтифексът отведе бика до стъпалата на храма. Още двама свещеници мънкаха молитвите си, а бикът извърна глава от нетърпимата смрад. Стъпалата бяха червенокафяви и лепкави. Сабина изглеждаше нервна, но самата тя беше помолила да дойде:
– Искам и аз да се моля за Линий!
А той ѝ позволи да скрие лицето си в диплите на тогата му, когато ножът се спусна надолу. Бикът измуча, падайки на колене, а Маркус пристъпи напред, за да потопи ръцете си в кървавата струя.
– Минерва, закриляй сина ми! – помоли той. Пред очите му се мяркаха обърканите образи на енергичното четиригодишно хлапе, което виновно признава, че е пуснало бръмбар в чашата с вино на майка си, на младежа, пръскащ се от гордост в чисто новата си преторианска ризница, на мъжа, който се гърчеше от страст под впиващите се в плътта му нокти на Лепида. – Минерва, богиньо на войниците! Хиляда бика, бели или е какъвто друг цвят поискаш, ти давам, ако върнеш сина ми невредим у дома! – Преплете алените си пръсти, докато жреците свършиха с напевите си и бикът издъхна. – Кръв за кръв!
– Направихме каквото можахме. – Командир Траян сви рамене. – Сега ще чакаме.
Паулиний погледна втория главнокомандващ: як, силен, плещест, с около дванайсет-тринайсет години по възрастен от Паулиний, който носеше ризницата си сякаш му беше втора кожа. Траян командваше най-добрите и най-свирепи легионери в Долна Германия и по право той трябваше да ръководи офанзивата срещу Сатурнин. Но братовчедът на Паулиний, наместник Лапий, истерично бе настоял Паулиний да бъде назначен за неофициален командир и на двата легиона, противно на всякакви правила за военен ранг, а той – изведнъж изтрезнял от едномесечно пиянство с вино и от мъгливо самосъжаление – не беше отказал. Не можеше да ликува, не и когато гражданската война дебнеше зад ъгъла, но не можеше и да накара пискливия гласец в главата си да спре да тананика: Командир на два легиона! Командир на два легиона! Не че Траян беше особено щастлив от този факт.
– Имам нужда от теб – беше казал Паулиний без заобикалки. – Аз не познавам тази страна, не познавам войниците ти, не познавам и терена. Ти ще си дясната ми ръка.
– Да, командире – каза Траян сковано. – Ще се радвам да служа под твоето командване.
– Глупости – беше казал Паулиний, – но все пак мога ли да разчитам на теб?
Прямият поглед на Траян го проучи щателно.
– И ти ли си конте като братовчед си? – засмя се той и двамата станаха приятели на мига.
Траян беше свършил много от работата по бързото укрепване на града, като съветваше Паулиний къде най-добре да разположи отрядите; главната заслуга на Паулиний бе, че възпираше Траян да не удуши Лапий, който дори и сега се беше сгушил в своя грубоват дворец с дървени стени и хленчеше.
Сега те чакаха, възседнали конете си, рамо до рамо, загърнати в тежките си наметала, а дъхът им се белееше в мразовития въздух. Пред тях стояха стройни редици легионери, подпрени на щитовете си и бъбрещи помежду си.
– И така, защо си в Германия, вместо да си кротуваш на топло в двореца? – попита Траян лениво. – Каква е твоята отрова, Норбан – жени, семейство, дългове?
Паулиний се поколеба.
– Жени – каза той. – Семейството също, като се замисля.
– Бих предпочел да се разправям с разбунтувала се провинция и орда крещящи германци.
– Аз също. – Паулиний преметна кичур от гривата на коня си от другата страна на врата му.
Незнайно защо, точно преди сражението, Лепида изглеждаше много далечна. Той не можеше да си я представи ясно, не и тук с мириса на сняг и стомана, с кал в носа и със звука от подрънкване на щитове в ушите. Това беше мирис на мъжество; тя нямаше място тук.