Снежния човек
- Автор: Несбё Ю
- Серия: harry hole #7
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Емас
- ISBN: 9789543572571
- Переводчик: Ева Кънева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Снежния човек». Краткое содержание книги:
Осло през ноември. Паднал е първият сняг. Момче на име Юнас се събужда през нощта и открива, че майка му я няма. Поглежда през прозореца и вижда на студената лунна светлина снежния човек, който по-рано същата вечер се е появил необяснимо в двора им. А около врата на снежния човек е увит розовият шал, който детето е подарило на майка си за Коледа.
Хуле прозира връзка между заплашително писмо до него и изчезването на майката на Юнас, вероятно и на още дузина жени, потънали в неизвестност все по първи сняг. Със задълбочаването на разследването усещането му, че е пионка в ужасяваща игра, става все по-осезаемо, а убиецът създава и постоянно променя правилата.
Свиреп, напрегнат, с брилянтно развити образи и просмукана от злокоба атмосфера, „Снежния човек“ е наелектризираща творба от един от най-добрите криминални автори на нашето време.
— Спорт за сноби — процеди тихо Катрине. — Погледни ги само!
Хари не отговори. Обичаше да гледа кърлинг. Намираше нещо успокоително, почти медитативно в бавното движение на камъка в среда, привидно оказваща нулево съпротивление; гледката му напомняше за космическите кораби в „Одисеята“ на Кубрик, само че вместо музикалния съпровод на Йохан Щраус се чуваше тихото трополене на гранита и трескавото стържене на метличките.
Играчите на пистата най-сетне забелязаха посетителите. В лицето на двама от тях Хари позна журналисти от водещи медии. Единият беше Арве Стьоп. Идар Ветлесен се спусна към полицаите по леда.
— Ще поиграем ли, Хуле? — извика той още преди да ги е доближил, сякаш се обърна към приятелите си, а не към Хари, и придружи въпроса си с весел смях.
Мускулите на долната му челюст обаче се стегнаха видимо и издадоха професионалния му лекарски манталитет. Ветлесен спря пред полицаите. От устата му излизаше бяла пара.
— Играта свърши — отсече Хари.
— Не мисля така — усмихна се Идар.
Хари вече усещаше как студът прониква през подметките на ботушите и плъзва по прасците му.
— Ще ви помоля да ни придружите до Главното управление. Още сега.
— Защо? — Усмивката на Ветлесен мигом се изпари.
— Защото ни наговорихте куп лъжи. Например, че сте специалист по болестта на Фар.
— И кой твърди противното? — Идар погледна боязливо играчите, за да се увери, че са достатъчно далеч, за да чуят разговора му с Хуле.
— Секретарката ви. Дори не е чувала за този синдром.
— Вижте… — подхвана Идар, а в гласа му пропълзя отчаяние, — не можете да ме отведете просто така. Не и тук, пред…
— Клиентите ви? — предположи Хари и погледна над рамото му.
Арве Стьоп чистеше леда под един камък и хвърляше погледи към Катрине.
— Нямам представа какво искате да постигнете — продължи Идар. — Готов съм да ви съдействам с информация, но не и ако съзнателно целите да ме унижите и да уроните престижа ми. Това са най-близките ми приятели.
— Хайде, Ветлесен, продължаваме — извика плътен баритон: Арве Стьоп.
Докато наблюдаваше обезсърчения хирург, Хари се питаше какво ли влага той в израза „най-близките ми приятели“. „Ако има дори минимален шанс Ветлесен да пропее, си струва да уважим желанието му и да не го арестуваме публично“, помисли си старши инспекторът.
— Добре — склони Хари. — Ще си тръгнем. След един час ви чакам в Управлението. Ако се забавите, ще дойдем да ви наденем белезниците със сирени и фанфари. Знаете каква добра акустика има на полуостров Бюгдьой, нали?
Ветлесен кимна. Замалко да се разсмее по навик.
Олег затръшна вратата след себе си, събу си ботушите и се втурна по стълбите към втория етаж. Из цялата къща се разнасяше свеж мирис на лимон. Влетя в стаята си, а изплашеният от мощната въздушна струя вятърен чан издрънча силно. Момчето си събу дънките и си обу анцуг. Излезе от стаята си и тъкмо понечи да вземе стълбите на два скока, когато чу как майка му го извика по име от спалнята.
Влезе при нея. Завари я на колене върху пода. Изпод леглото се подаваше само дръжката на метла.
— Нали чисти през уикенда?
— Да, но остана още работа — отвърна тя, стана и избърса потното си чело. — Къде отиваш?
— На стадион „Гресбанен“. Ще караме кънки с Карщен. Чака ме на улицата. Ще се прибера за вечеря.
Олег се плъзна по чорапи върху паркета, като се стараеше да задържи центъра на тежестта ниско — така го бе научил Ерик В., един от кънкьорите-ветерани на „Вале Ховин“.
— Не бързай толкова, младежо — спря го майка му. — По отношение на кънките…
Олег замръзна. „О, не — ужаси се той. — Видяла е, че съм ги оставил навън.“
Ракел застана под рамката на вратата и го погледна с леко наклонена глава.
— Написа ли си домашните?
— Те не са трудни — отвърна небрежно Олег и се усмихна. — Ще ги напиша след вечеря.
Забеляза колебанието на майка си и побърза да добави:
— Много си хубава в тази рокля, мамо.
Ракел плъзна поглед по старата си небесносиня рокля на бели цветчета. Опита се да бъде строга, но в ъгълчетата на устните ѝ заигра усмивка.
— По-полека, Олег. Звучиш като баща си.
— Нима? Доколкото знам, той не говори норвежки.
Момчето не вложи нищо специално в невинния си коментар, но лицето на майка му изведнъж се изопна, а по тялото ѝ премина ток.
Олег подскачаше нетърпеливо от крак на крак:
— Може ли вече да тръгвам?
— „Може да си тръгвате“? — Възмутеният глас на Катрине Брат отекна гръмко между стените на тренировъчната зала в мазето на Главното управление. — Това ли наистина каза на Идар Ветлесен?