Дарът на светулките
- Автор: Спаркс Николас
- Серия: Jeremy Marsh #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978-954-389-250-1
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Дарът на светулките». Краткое содержание книги:
Но съдбата има други планове за него!
Сега Джеръми живее в малкото градче Бун Крийк и е на път да се ожени за прелестната Лекси, която носи тяхното първо дете. Животът му се нарежда много по-добре, отколкото някога е мечтал. Но едно анонимно писмо отприщва поредица от събития, които подлагат на изпитание любовта им.
Хроникьорът на човешката душа Никълъс Спаркс е ненадминат в умението си да разказва необикновените истории на обикновените хора. „Дарът на светулките“ е красива история за искрената и дълбока любов между двама души, но и за неизчерпаемата и безрезервна обич на родителите към техните деца.
Никълъс Спаркс е автор на „Нощи в Роданте“, „С дъх на канела“, „Последна песен“, „Един ден, един живот“, „Завой на пътя“, „Талисманът“, „Пристан за двама“, „Моят път към теб“ и „Светлинка в нощта“.
— Няма нищо — поклати глава тя, сякаш има нещо.
Тръгна към кухнята и Джеръми си отбеляза мислено да не забравя какво означава да те уловят за ръка в леглото.
След две нощи тя отново го хвана за ръката и Джеръми се обърна толкова бързо към нея, че чаршафите се оплетоха. Понечи да я целуне.
— Какво правиш? — Лекси се отдръпна назад.
— Държиш ме за ръката — обясни той.
— Е, и?
— Нали така проличавало, че си в настроение? Миналия път го спомена.
— Онзи път бях в настроение, но тогава ти галех дланта с палец.
Джеръми с всички сили се постара да проумее думите й.
— Значи сега не си?
— Не много. Спи ми се.
Той положи усилие да не въздъхне.
— Добре.
— Ще ме погушкаш ли?
— Защо не? — отговори й след известно колебание.
Едва на другата сутрин всичко се изясни. Събуди се и я видя седнала на канапето — всъщност по-скоро изглеждаше, сякаш се опитва да лежи и да седи едновременно. Горнището на пижамата й беше навито до гърдите. Настолната лампа бе насочена към корема й.
— Какво правиш? — попита я и се протегна.
— Ела бързо! — подкани го тя. — Седни до мен.
Той се настани до нея и тя му посочи корема си.
— Гледай! Не мърдай, за да го видиш.
Джеръми я послуша и внезапно върху корема й се появи малка подутина. Стана бързо и той се почуди какво става.
— Видя ли го? — възкликна Лекси.
— Май забелязах нещо. Но не знам какво е.
— Бебето е. Рита. През последните седмици го усещам да се движи от време на време, но сега за пръв път съм сигурна.
Подутината се появи отново.
— Видях! — възкликна Джеръми. — Наистина ли е бебето?
Лекси кимна възторжено.
— Цяла сутрин рита, но не исках да те будя. Дойдох тук, за да видя по-добре. Невероятно е, нали?
— Удивително — съгласи се той, без да отлепя очи от корема й.
— Дай ми ръка — каза тя.
Постави дланта му върху корема си. След няколко секунди той усети движението и се усмихна.
— Боли ли?
— Не — увери го Лекси. — По-скоро е като натиск или нещо такова. Трудно е да се опише, но е прекрасно!
Джеръми си помисли колко красива изглежда в мекото сияние на лампата. Тя го погледна със светнал поглед.
— Това осмисля всичко, нали?
— И не само това — допълни Джеръми.
Тя отпусна ръка върху неговата.
— Съжалявам, че напоследък не съм много отзивчива, но пак ми се гади. Странно, понеже през първите месеци не се чувствах така. Сега обаче стомахът ми непрекъснато се бунтува. Страхувах се да не повърна, докато се любим. Е, поне разбрах причината.
— Не се притеснявай — успокои я Джеръми. — Нищо ми няма.
— Как не! Разбирам кога си кисел.
— Нима?
Тя кимна.
— Мяташ се в леглото. Понякога въздишаш. Очевидно е. Но сега не ми се гади.
— Така ли?
— Всъщност се чувствам както след сватбата.
— О?
Тя кимна отново с изкусително изражение.
Единствено работата помрачаваше първите им месеци заедно. Както през май и през юни, към края на юли Джеръми изпрати на редактора си в Ню Йорк последната от предварително написаните статии. От сега нататък започваше обратното броене. Разполагаше с четири седмици да измисли нещо.
Ала седнеше ли пред компютъра, нищо не му хрумваше.
През август настана безмилостен зной, за какъвто той беше чувал, но никога не бе преживявал. През лятото Ню Йорк беше влажен и горещ, но през най-жарките дни Джеръми оставаше вкъщи, където климатикът работеше с максимална мощност. Бун Крийк, от друга страна, предразполагаше към живот на открито — реката и летният фестивал примамваха хората извън домовете им.
Както предсказа Джъркин, фестивалът привлече хиляди от източната част на щата. По многолюдните улици се редяха сергии, предлагащи всичко — от сандвичи с месо на скара до скариди на клечка. Край реката имаше пътуващ лунапарк и децата чакаха на опашка да се повозят на въртележката и на скрибуцащото виенско колело. Хартиената фабрика край града беше дарила хиляди кубчета с различни размери, с които хлапетата строяха сградите на мечтите си.
Астронавтът пожъна горещи овации и часове наред раздава автографи. Джъркин бе проявил ненадминат талант, пресъздавайки темата за Космоса. Предлагаха се временни татуировки на космически совалки, метеорити, планети и сателити; освен това кметът бе успял някак си да убеди „Лего“ да дари конструктори, та децата да сглобяват космически кораби. Разположена под огромен балдахин, импровизираната игрална зала се превърна в притегателен център и за родителите, понеже беше единственото сенчесто място в района.