Дарът на светулките

— Това е сърцето на бебето, ето тук — посочи лекарят на другия ден, втренчен в мъглявия образ върху екрана. — А това са белите дробове и гръбначният стълб.

Джеръми се протегна и улови ръката на Лекси, която лежеше върху болничната кушетка. Намираха се в гинекологичната клиника във Вашингтон. Честно казано, тя не беше любимото място на Джеръми. Вярно, очакваше с нетърпение да види пак бебето — неясните снимки от първата ехография още стояха върху хладилника — но Лекси, вдигнала крака за преглед… е, не държеше да става свидетел на тази процедура.

Стройният и елегантен доктор Андрю Сомърс, разбира се, се стараеше да създаде впечатление, че не прави нещо повече от премерване на пулс, да речем, и Лекси явно се включваше охотно в играта. По време на прегледа двамата с лекаря обсъждаха необичайните горещини, горските пожари в Уайоминг, мечтата му да се отбие в Бун Крийк и да похапне в „Хърбс“, защото всичките му пациенти препоръчвали разпалено ресторанта. От време на време доктор Сомърс вмъкваше по-типични въпроси в разговора — за контракциите на Бракстън-Хикс например, дали й се вие свят, дали й прилошава. Лекси отговаряше спокойно, сякаш са седнали да вечерят.

На Джеръми, настанен до главата й, сцената му изглеждаше сюрреалистична. Да, Сомърс беше лекар и сигурно преглеждаше по десет пациентки дневно, но все пак, опиташе ли се да го заговори, той се стараеше да го гледа право в очите и да не вижда какво прави с жена му. Лекси навярно беше свикнала, но подобни гледки го изпълваха с благодарност, че е мъж.

Докторът излезе и Джеръми и Лекси останаха сами в очакване на специалистката по ехография. Тя влезе и помоли Лекси да си вдигне блузата. Изстиска гел върху заобления й корем и Лекси си пое рязко дъх.

— Съжалявам. Трябваше да ви предупредя, че е студено. Но да видим как е бебето…

Жената задвижи сензора, като натискаше ту по-силно, ту по-леко и им обясняваше какво вижда.

— Сигурна ли сте, че е момиче? — попита Джеръми.

Миналия път го увериха, че бебето е момиче. Той не различи добре образа на екрана, но му стана неудобно да си признае.

— Сигурна съм — отвърна жената и премести сензора. Спря и посочи екрана. — Ето ви добър изглед. Вижте сам.

Джеръми присви очи.

— Не виждам нищо.

— Това са хълбоците — поясни жената. — А това краката. Все едно седи върху камерата.

— Нищо не виждам — повтори Джеръми.

— Именно! Така разбираме, че е момиче.

Лекси се засмя и Джеръми се наведе към нея.

— Кажи „здрасти“ на Мисти — прошепна й.

— Шшт! Наслаждавам се на момента! — стисна ръката му тя.

— Сега ще премерим това-онова, за да се уверим, че бебето се развива както трябва — обясни жената.